Така поне звучи максимата, която през последните години ни се припомняше много често, когато ставаше дума, че София и Скопие трябва да намерят пътищата към взаимен компромис. Помня доскорошният премиер на Северна Македония и тогавашен лидер на управяващия СДСМ Зоран Заев под път и над път повтаряше, че той и неговият колега от България Бойко Борисов търсят такова решение на спора помежду ни, в което „и двете страни да се чувстват победители“. 

Заев беше цар на патетиката и на оптимизма, в повечето случаи неподплатени с нищо. Той и затова си отиде, ако питате мен. Но още тогава внимателно му подхвърляха, че ако и двете страни ще имат хубавото чувство на победители, това непременно ще означава, че и двете са се отказали от нещо, което им е ценно. Но Заев си знаеше своята – караше напред, вероятно заради това да зарази изпълни с оптимизъм и обкръжението си, което беше достатъчно скептично настроено за леснотата, с която ще бъде намерено взаимно приемливо решение със София. В политиката да взимаш тежки решения не на основата на реалната ситуация, а на вдъхновението от празните надежди, е също толкова опасно, колкото и да не можеш да гледаш по-далече от носа си и да се страхуваш да направиш макар и крачка напред. 

Когато премиерът ни Кирил Петков се бе срещнал с президента на Северна Македония Стево Пендаровски при едно от своите посещения в Скопие, онзи бе казал, че познава само един друг човек, който е по-голям оптимист от него – това е бившият премиер Зоран Заев. Представям си какви ги е говорил Петков пред Пендаровски и колко розови облаци за бъдещето на отношенията между двете държави е свалил пред президента на комшиите, та си е заслужил тази оценка. Правете сметка дали тя  е била като на човек, който сериозно гледа на политиката, или за човек, който, както казва народът, „вятър го вее на бяла кобила“. Впрочем съдбата и на Заев, и на Петков е доста сходна – единият се върна в Струмица и от време на време намира начин да изпраща сигнали, че все още  е жив и здрав и да не бъде забравян, докато другият, нашият, продължава да сее оптимизъм наляво и надясно, та да го пита човек, на какво отгоре.

Но когато отново същата тази мантра за „всички сме победители“ отново ми се предлага като черешката на тортата, която с удоволствие трябва да преглътна, си давам сметка, че очевидно е дошло времето да се делят заслугите. И да се прикриват отговорностите, разбира се. Само гледайте и слушайте какво ще става по медиите у нас през следващите дни. То вече се почна…

Същият този Заев, за когото по-горе говорих, бе първият, изпратил поздравителна телеграма до лидера на ГЕРБ Бойко Борисов за позицията му в подкрепа на предложението на френското председателство в българското Народно събрание. Това си беше знак, че Заев подсеща своите съпартийци от СДСМ и сегашни управляващи, повечето от тях издигнати от него, че и той има заслуги за това Северна Македония да прескочи бариерата и да почне преговори за членство в ЕС. Имаш, бе Зоки, как да нямаш, нали ти хвана за ръка заместник министъра на финансите Димитър Ковачевски, извади го от аниномност, дръпна го нагоре и напред, предложи го за лидер на СДСМ на своето място и за премиер на страната.

Каквото и да говорим, той е твоя креатура, която днес, вторник ще съпредседателства от името на Северна Македония в Брюксел първата междуправителствена конференция с Европейския съюз. И както Ковачевски се закани, пред парламента  в Брюксел той  ще говори на „чист македонски език“ и по такъв начин езикът ще влезе официално в комуникацията на европейското семейство такъв, какъвто в Скопие го квалифицират. И това щяло да бъде само стартът, а оттук нататък през целия преговорен процес, та да края му и до пълноправното членство, щяло да бъде така. А когато това се случи, когато и да е то, в списъка на езиците, на които се говори в Европейския съюз, описани върху стената вдясно от входа към Европейския парламент, ще стои и „македонски“.

Ние в София ще останем с утешението, че в двустранната ни официална комуникация със Северна Македония ще ползваме формулата от Спогодбата Георгиевски–Костов от февруари 1999 г., потвърдена и с Договора за добросъседство от август 2017 г. Значи – на езиците според конституциите на двете страни. А за Европейския съюз позицията ни ще бъде описана в едностранно изявление, което ще бъде адресирано до всички страни членки на ЕС, а ЕС ще потвърди, че приема позицията на София. Цялото това формализиране на българското отношение към „чистия македонски език“ ми се струва някак си закъсняло, или по-скоро за успокояване на съвестта ни, че все пак съображенията ни са чути, защото гледам и на подписването на протокола в неделя в София двете делегации нямаха нужда от преводач.

Това, да си призная, ме изненада крайно приятно защото досега, поне в Северна Македония, на каквото и да е равнище се провежда официална среща между представители на София и на Скопие, от местните винаги се е настоявало да има преводач. Това изискване даже е включено в държавния им протокол и от него мърдане няма. Съвместната историческа комисия за история и образование вече четвърта-пета година работи като всяка от двете страни говори на своята езикова норма и участниците се разбират отлично. На срещите, които досега сме имали с колеги от Северна Македония никога не е ставало дума, не сме и помисляли да търсим посредници в разговорите помежду ни.

На последното събиране във Велико Търново между журналисти от двете страни през уикенда, на което не можах да отида поради Ковида, беше по същия начин. Всеки говори на езика според конституцията на страната, и се разбираме отлично. Да не говорим за комуникацията на битово равнище, особено извън Скопие, където все още е запазено онова старо чувство на близост между езиците, които се говорят от двете страни на границата и които днес някои упорито се опитват да ги направят „различни“. Глупости, разбира се.

Но това няма да пречи на политиците от Северна Македония да продължат пропагандната си линия на поведение за „чистотата“ на езика, който употребяват в преговорния процес. Това – от една страна. От друга обаче, българската дипломация ще трябва да внимава за едно намерение на колегите им от Скопие, което все още е в зародиш, но не изключва да стане една от най-важните цели на външната политика на Северна Македония. Казано накратко – не изключвам Скопие, макар и все отвън, да се опита чрез лобиране пред приятелски държави членки на ЕС, да настоява за премахване на правилото на консенсуса при взимането на решения.

Сегашната преговорна рамка предвижда във всеки един момент от преговорния процес и след скрийнинга на извършеното по главите от клъстерите всяка една държава членка да стопира процеса. А съгласно правилото за консенсуса, щом една страна членка го прави, значи и ЕС е на същото мнение. В Скопие се надяват започналата дискусия по този въпрос в Брюксел скоро да намери решение и по отношение на присъединителния процес. Значи, гласуването да става с квалифицирано мнозинство и по такъв начин евентуалното ново вето на България да бъде преодолявано. 

Хипотеза е, но внимателният прочит на цялото поведение на Северна Македония от 2007 г. насам, когато България стана член на ЕС, ще покаже, че тогавашните хипотези станаха наистина основно направление на политиката на управляващите край Вардар. Когато през 2007 г. стана ясно, че София излиза напред по отношение на Скопие в европейската си интеграция, нещо, което там не искаха да се случи, и че „пряката битка“ със София не може да бъде спечелена, започнаха дългосрочното и стратегическо лобиране България да бъде изолирана вътре в Европейския съюз. Та се стигна да парадоксалното положение страната кандидат за членство да бъде „по-симпатична“ на доста страни членки от техния партньор в семейството –България. Нали имаше един такъв период, не сте забравили. Пък и той още не е приключил, предупреждавам. Както преди две години предупредих, че решението на спора ни със Скопие ще бъде взето по време на френското председателство, посрещнато с голяма доза скептицизъм. И какво стана?