Кой се опитва да закрие Вапцаров

Къзнозреещи революционери обявиха поета за “бездарен терорист”

Говоренето и мълчанията след 1989 г.

С огромна неохота пристъпвам към тази част от поредицата за рецепцията на Вапцаров. Изневерявам на заклинанието си: С дървоядите на българската гениалност не бива да се спори. Има химия за това. - Е, не изневерявам. А започвам да ползвам химията на: неоспоримите факти на антидилетантството, на защитата на националната същност и достойнство.

Става дума за случилото се между 1989 г. и 2007 г. И не знам защо - заради придобито или вродено добродушие, бях заключил, че отношението към Вапцаров върви към нормализация. Как съм се излъгал. Не предвидих до какви поражения води езикът на омразата в душите на непосветените в Словото. Не очаквах и, че ще се нароят нови литератори, които вместо добро утро ще казват, че Вазов бил най-добрият проект в литературата ни, че да пишеш нормално било социален жест. Не подозирах, че вместо да се питат защо царят е гол, ентусиазирани слепци ще ръкопляскат на нелепици, мъглявости и терминологични жонглирания със Словото и със същността на литературата. Ще откриват топлата вода, когато Там, в сегашното Там, учените вдъхновители вече са затворили кранчето на поредния фетишизиран хуманитарен лъжепророк или лъжепророчески “научен” метод.

Утвърждаването на народните светии (не книжните, не постановленческите, не и “демократично” посочените - толкова за новите практики) в следосвобожденската ни история става от съвременниците им. Да, рядко приживе, но много скоро след смъртта им. Особен реактив на вечното всепризнаване става насилствената смърт, идваща от властта. Да, за всички тях е вечно, тъй като няма случай народът да е върнал в забравата канонизираните. Един Пенчо Славейков, припознат за интелектуален водач, не е могъл да стори нищо за десакрализацията на Ботев, Вазов и З. Стоянов. А доста е опитвал. Та се учудвам на напъна на съвременните чичо и лельо Пенчовци да направят това с Вапцаров. Но стига умуване. Ще се обърна към Гугъл-социологията. По повод на опита да се изкара Вапцаров предател заради самопризнанията му по време на следствието Х е написал: “99,9 от хората ще проговорят при мъчения. Това е. о. к.” Фразата е получила 20 одобрения. И 0 неодобрения. За разлика от защитника Х Y напада поета, приписвайки му множество грехове: “Поета-идеалист е получавал 2000 лв. всеки месец. Къде е бил, когато Сталин напада Полша, Литва, Латвия, Естония. Сега роднините му са милионери на негов гръб. Ако не беше гръмнат, щеше да е нищожество.” Следва дружно освиркване: 0 е одобрението, 34 гласа - неодобрението.

Любителите на литературата реагират емоционално и с харесване. Познавачите, без да губят това качество, трябва да имат критерии и да защитават тяхната правота. Забелязахте ли ги в “преоценката” на Вапцаров? Аз - не. Не забелязах убедителен нов прочит, клонящ към подценяване на поезията му. Открих несъстоятелно за случая общо говорене за “философски погрешки” на поета, за несъстояли се негови пророчества, открих преднамереност, която неминуемо си служи с предпоставени тези. “Хитроумни” намеци да почнем да го четем покровителствено, като едно надарено, но непораснало дете. И - нищо друго. Да не говорим зае смешния извод, че имал само две-три хубави стихотворения. Което е измамничество, когато се прави без критерии!

Дезавоалираното отношение към поезията на Вапцаров е по-фарисейският път към “закриването” на Вапцаров. Извършващите го добре разбират, че поезията му е голямото и тя води интереса и към личността. Макар че такава поезия, или поне върховното в нея, не може да бъде сътворена, ако авторът не се подлага на безмилостните удари на съдбата и на обществените бури. Но пък не и “грешка” отделно от поезията да се устрои и погром на личността и дейността є. И “грубите лапи” на историята сътвориха Вапцарово предателство, тероризъм, македонизъм. Пред съда поетът заявява, че “бил член на антифашистка организация”. Днес нашенски умници пък заключават, че е терорист, защото като такъв е бил съден. Само че Вапцаров и на думи, и с действия (между другото съдът не е доказал негово пряко участие в подривни акции) се е обявил за участник в световната антифашистка (наричана и антихитлеристка) коалиция, в която са Англия, САЩ, СССР и т. н. И като такъв историята го е поставила в редовете на борците, а не на терористите. Каквато и битка за историята днес да се води - и у нас, и в света, никой не може да изтрие факта за съществуванието на коалицията, и Съпротивата. Шмекериите за противозаконност и анахроничното ползване на зловещата днес думичка тероризъм не вършат работа.

Целокупният натиск за демитологизация няма своя идея кой е и трябва да е Вапцаров. В тази си интелектуална безпомощност тя ползва огледалното говорене. Какво значи това? Безплодна безидейност, която се задейства само от наличието на чужда теза. В случая се извършва оборване на видимо несъстоятелна или нехаресвана теза от тоталитарно време с отвръщаща ярост и с аргументи на противоборството. Резултатът е изграждане на нова несъстоятелност, уж полярна, а иначе обратна, огледална. И новата праведна в своите очи. Вапцаров е герой, не, не е, Вапцаров е предател. Вапцаров е духовен идеалист, не, не е, Вапцаров е платен агент. Вапцаров е пророк, не, не е, Вапцаров е исторически слепец. Вапцаров е велик поет, не, не е, Вапцаров има две и половина (и такова “откривателство” има) добри стихотворения.

И все пак - кой иска да закрие Вапцаров. Не очаквайте списък. Но нещата трябва да бъдат назовани. Може да приемете като причина за недостойните и нестихващо злостни атаки идеологическото несъгласие и необходимостта от нов прочит в нова обществена конюктура. Обаче тя не следва да влияе върху художествените критерии за оценка. Те също могат да се менят, но не подлежат на революционни скокове. Тогава какво е? За съжаление революционерите с късна дата не съзнават или пренебрегват простичкия извод, че с подменянето на големите национални символи и стожери се руши националната идентичност, националното единство и националното самочувствие. Тези тъй необходими качества на всяка уважаваща се нация. Трагичното на нашия преход, че наред с денационализацията на икономиката методично се извършва и денационализация на духовното ни пространство и традиции. Което подобно на големите икономически субекти изчезва. Къде - в нечии джобове ли, в други чужди ползи ли? В какво? Вапцаров е просто част от тези усърдни занимания на немалко нашенци за преуспяване на тяхното и на неописуемо неясното общо бъдеще. Впрочем - ясно, след като се моделира с омраза, фалшиви критерии, рушене на светини и други “интелектуални” благости.

В заключение, до всички българи: Вапцаров не може да бъде мишена. Вапцаров е светлина, в която куршумите от всякакъв род разстрели потъват, но траекторията им продължава, за да заседнат завинаги в стрелялите срещу него. И безпощадно ги отвежда в мрака на безкрайното за тях слънчево затъмнение.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура