Днес искам да поговорим малко за исторически комплекси, прошката, настоящето и бъдещето.

Свети Антоний Велики казва, че Сатаната има три капана: съжаление за миналото, страх за бъдещето и неблагодарност за настоящето.

На базата на това разсъждение мисля следното - в тези тежки мигове за Турция, как е възможно нашите два народа да са преодолели агресивните спомени от 5 века владичество, война и битки за национално обединение, противостоене по време на Студената война, отношението на държавата ни по времето на Голямата екскурзия?

Как е възможно, сравнявайки отношенията ни с хората на Северна Македония? Дори да приемем всичките им празни обвинения за български агресии, сравними ли са те с това, което очевидно сме преодолели с турците?

Не.

Значи става въпрос за една празна от реална идентичност нация, която запълва вакуума с омраза.

Но който сее ветрове, жъне бури. От омраза.

Нека ви припомня нещо. Скопие също е разтърсено от жестоко земетресение през 1963 година. От 7-ма степен! Градът е почти сринат, 200 хиляди души остават без покрив.

Въпреки всички напрежения между НРБ и Югославия, България е една от първата отзовала се страна.

И оттогава, та чак до днес - пожари, наводнения, гражданска война... България винаги е на първа линия.

Не можем да обвиним политиците или народа си, защото са едни и същи за Турция и за Северна Македония. 

Как тези, които уж са ни по-чужди и по вяра и по етнос, са ни като братя по дух, а тези, същите, нашите, ни мразят страстно, дори когато винаги протягаме ръка за мир и уважение.

Не сме им признавали идентичността ли? Моля?

Да, нашият грях е, че ги признаваме в новата им битност, но никога няма да се откажем от паметта и идентичността на умрелите като българи македонци.

И тук започва по-голямото размишление! Кой ти е повече брат - този дето по кръв и на хартия ти е брат или този, който на дела е винаги до теб, уважава те, почита те?