Бъдещият премиер даже вече си има и име: албанецът Насер Зибери 

Атмосферата става все по-гореща, компроматите - все по-чести

До предсрочните парламентарни избори в Република Северна Македония остава кажи-речи седмица. В понеделник, 13 юли, ще гласуват болните или карантинираните заради Ковид-19, във вторник - болните, военнослужещите и затворниците, а в сряда е истинският вот. За първи път в средата на седмицата, но пак неработен ден, който по стара ваканционна традиция още от времето на Титова Югославия, в Скопие се приема като начало на летния активен туристически сезон.

Върви и предизборната кампания, но без масови прояви, при спазване на мерките, наложени от заразата, повече по медиите и чрез социалните мрежи. Разбира се, атмосферата става все по-гореща, компроматите - все по-чести, обещанията - все по-примамливи и неизпълними. Основните играчи са също така до болка познати както при македонците, така и при албанците, макар че там палитрата е като че ли по-шарена. Но колкото повече остротата в кампанията се засилва, колкото финалът на 15 юли се приближава, колкото тонът за унищожителна победа става все по-заканителен, толкова повече у мен се засилва убеждението, че която от двете македонски политически партии - управляващият чрез служебен кабинет СДСМ на Зоран Заев или опозиционната ВМРО-ДПМНЕ с лидер Християн Мицковски да победи, това ще има само психологическо и пропагандно значение за тях. Защото победата не носи със себе си автоматичната гаранция, че партията с повече депутати в парламента ще поеме властта в държавата. По-скоро успехът ще означава, че победителят ще трябва да плати цената, която друг извън двата мастодонта е определил за това.

Ето аргументите ми за такова съждение. Първо, създаденият вече прецедент от предходните парламентарни избори на 11 декември 2016 г. Тогава ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски победи СДСМ на Зоран Заев и получи два депутатски мандата повече. Но това бе недостатъчно за мнозинство в 120-местното Собрание. Вятърът на промяната, предизвикан от уличните и площадни протести, наречени „Шарена революция“, както и очевидната и нескривана подкрепа на международния фактор, даваха надежда на Заев, че в крайна сметка той ще получи правото да състави новия кабинет на Република Македония.

Като лидер на победилата партия Груевски получи мандат от президента Георге Иванов да предложи в парламента състав на правителство, което да се опита да получи подкрепа от най-малко 61 гласа там. Схемата изглеждаше проста, още повече, че вече на няколко пъти бе проигравана - каниш представителите на най-голямата партия на албанците в държавата, в случая Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети, някогашния бунтовнически командир от кризата през лятото на 2001 г. и събираш необходимите депутатски гласове. Груевски отново предложи на Ахмети да управляват заедно, албанецът разигра едно истинско политическо театро на дълбоко колебание, държа Груевски и компания в неизвестност буквално до последната секунда на конституционния срок, но „бял пушек“ от централата на ДСИ в Мала Речица край Тетово така и не се появи. Стана очевидно, че Ахмети не иска повече да си играе на държава с Груевски и двамата се разделиха, без дори да си „поделят кукличките и парцалките“. 

Тогава президентът Георге Иванов създаде допълнителна драма, отказвайки да връчи мандат за кабинет на второкласираната политическа сила - СДСМ на Зоран Заев. За да спаси Груевски, чийто ментор бе по отношение на така наречената „антиквизация“, Иванов искаше да повтори мандата за съставяне на правителство на ВМРО-ДПМНЕ. И понеже в предишното си битие на двумандатен държавен глава професорът беше показал, че тълкува конституцията както дяволът Евангелието, тоест както му е изгодно на него и на Груевски, и този път трябваше сериозен външен натиск, за да дойдат нещата на местата си. Заев получи мандат, покани Али Ахмети да управляват в коалиция и лидерът на ДСИ склони.

Но драмата с поведението на Иванов бе толкова ярка, че стана повод за реакции и в непосредственото съседство на Република Македония. И затова се учудих тази пролет, когато в съседно Косово тя се повтори, само че с обратен знак. Когато с вот на недоверие, скроен от така наречените „традиционни“ партии лидерът на Движението „Самоопределение“ Албин Курти бе свален от премиерския пост само след 50 дни на власт, той настояваше президентът Хашим Тачи да не дава мандат на втората по сила партия - Демократичния съюз на Косово, а отново да се отива на избори. Тачи се позова на конституцията и отказа на Курти, изпълнявайки по този начин предварителния план Курти да бъде изваден от управлението, да бъде формиран кабинет от ДСК с подкрепата на партиите, произлезли от някогашната бунтовническа Армия за освобождение на Косово. Същата АОК, в албанска абревиатура УЧК, чието минало сега тежи на Хашим Тачи и заплашва да сложи край на политическата му кариера заради обвиненията в престъпления, които той е извършил като неин командир.

Вторият ми аргумент е свързан с очакването резултатите на двете партии - СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ, да бъдат много близки един до друг, независимо в чия полза. В един от предизборните си дебати Зоран Заев прогнозира, че неговата партия заедно с коалиционните си партньори ще вземе 55 депутатски гласа, докато опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ - 48. Дори и тази хипотеза да излезе вярна, това дава само аритметично, но не и конституционно предимство на Заев да състави кабинет с достатъчна подкрепа в парламента. Там са му нужни минимум 61 гласа. И като потвърждение на притесненията от победата Заев даже предложи предварителна договорка с Християн Мицковски от ДПМНЕ. Най-общо казано, която от двете македонски политически сили спечели, но с дефицит до мнозинство, да даде от своите гласове за подкрепа на другата до митичните 61 гласа. Даже Заев го каза в прав текст: аз ще дам на Мицковски 13 гласа, ако той ми обещае да ми даде шест. Важното е да не се налага която и да е от двете партии да търси парламентарна подкрепа от албанските политически субекти и да е принудена да прави управляваща коалиция с тях.

Освен че това „на ти - дай ми“ с депутатските гласове е наивно и смешно, то е достатъчно опасно политически. Може да „върви“ по време на кампанията, макар и че това не оправдава напълно Заев, защото той най-добре знае цената на всеки опит да се минира етническото равновесие в държавата. Самото артикулиране на подобна идея за етнически чист кабинет, съставен преднамерено без албанците, е бомба, която може така да избухне, че свят да се завие и на Заев, и на Мицковски, и на всеки друг политик македонец, който ще се опита да изолира албанските партии от властта. Да питат Любчо Георгиевски, който и до днес отчита като най-голямата си грешка факта, че в началото на 90-те години на миналия век, когато неговата ВМРО-ДПМНЕ спечели първите многопартийни избори, отказа да покани албанците в правителството. И сгреши, разбира се...

И оттогава до днес, вече почти тридесет години на суверенна и независима Република Северна Македония съществува незаписаното в конституцията, но утвърдено негласно строго правило - най-голямата партия на македонците задължително кани най-голямата партия на албанците в управлението на страната. Все до онази януарска нощ на 2017 г., когато иззад тежките завеси на прозорците на луксозния си кабинет на петия етаж в сградата на ВМРО-ДПМНЕ в центъра на Скопие Груевски тревожно и мъчително гледаше на запад, към Тетово, за да види издига ли се над Мала Речица „белият пушек“ на съгласието. Но Али Ахмети се бе вслушал в някои препоръки отвън и вече беше избрал Зоран Заев. И верен на принципа „нови избори, нови претенции“, сега, седмици преди вота постави на масата цената си - искам бъдещият премиер на Република Северна Македония да бъде албанец. Даже вече си има и име: Насер Зибери. Да е ясно и после да няма сръдни.
И да се знае кой дърпа конците.