От приемането на основния закон на суверенна и независима Република Македония до днес са направени 36 поправки

През 2019 г. държава смени името си заради Преспанския договор с Гърция

Темата се наложи някак си естествено. Преди 21 години, на 20 ноември 1991 г. в парламента е приета Конституцията на Република Македония. От всички 120 депутати 93 гласуваха „за“. Изключение направиха пратениците албанци, представени тогава от вече крайно маргинализираната Партия на демократичния просперитет. Но пък с течение на времето тъкмо най-съществените интервенции в основния закон на страната дойдоха след внесени предложения на партиите на албанската етническа общност. Но за това - по-долу.

Та, за темата - хем във връзка с календара, хем като реакция на изказванията на политиците в Скопие, които мине, не мине време все гледат да извадят на бял свят трудностите пред това българите да бъдат вписани в конституцията. Колко щяло да бъде сложно в сегашната ситуация в държавата да започне истински парламентарен дебат по поредната промяна на основния закон, колко комплицирано било да се гарантира мнозинство от две трети от депутатите за гласуване на необходимата промяна, пък и този скрийнинг, който Европейската комисия стартира с оглед на предстоящите преговори за членство и така нататък. Абе, когато човек не желае да свърши една работа, аргументи за това колкото искаш. Пък ако ги няма, нищо по-лесно от това да се измислят.

Президентът Стево Пендаровски - и той също. Щял да бъде първият, който настоява българите да бъдат вписани в конституцията, ама сега не бил моментът. Нямало как това да се случи поне преди края на проучването, което от Брюксел правят на състоянието на законодателството и на други неща в Северна Македония. Щяло да трае поне 14 месеца, пък после ще трябва да се проведе втората междуправителствена конференция с ЕК, с която по същество да стартира преговорният процес и главите от шестте клъстъра да бъдат отваряни и затваряни. За това има само едно условие и то е известно - да бъдат направени промени в конституцията и частта от българския народ, която живее на територията на Република Северна Македония, да бъде вписана в Преамбюла на основния закон заедно с другите етнически общности там.

Значи, да поставим един жалон тогава. Но ако има друг състав на парламента, различен от сегашния, как ще се гарантира необходимото мнозинство от две трети? Какво би се променило в настроенията и в позициите на 120-мата депутати от всички политически партии в парламента за тези няколко месеца, в които скрийнингът тече? Биха ли станали по-сговорчиви пратениците от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ към идеята за промяна на конституцията с оглед на вписването на българите в нея? Не вярвам. Пък и лидерът на партията Християн Мицковски отново даде да се разбере, че нито един от неговата парламентарна група няма да се поддаде на изкушенията, които властите биха подхвърлили, за да подкрепят предложението за промяна на основния закон. Нали не сте забравили, че веднага след като през юли Събранието с гласовете на депутатите от управляващите партии прие проекта на френското председателство, Мицковски заведе своите хора едва ли не под строй на нотариус. Там те всички без изключение подписаха декларации в духа на това, което и сега той твърди: няма да има „предатели“ в парламентарната група на ВМРО-ДПМНЕ, които да променят мнението си и с гласа си да осигурят онези така нужни 80 гласа за мнозинство от две трети.

Да си призная, лично на мен това ми е крайно интересно, макар че за някои, които не познават политическите и парламентарни нрави при съседите, би им се струвало странно. Или недемократично. Но кой ти гледа сега демокрацията? Пък и какво означава това на фона на голямата политическа картина на прехода в Северна Македония, в която една от основните черти е дълбокият и постоянен дефицит тъкмо на демокрация.

Пак ще кажа - лично на мен тези заклинания от страна на Мицковски са ми много любопитни, защото досегашната парламентарна практика в държавата показва друго. Конституцията, която, както казахме е на възраст малко над 20 години, е променяна осем пъти. В нея са направени общо 36 промени на текстове, последните четири от които бяха през 2019 г. и бяха във връзка с подписания през юни 2018 г. Преспански договор с Гърция. Тогава бе извършена болезнената парламентарна операция със смяна на името от Република Македония на Република Северна Македония. Една промяна, която и досега мнозинството жители на страната не могат да преглътнат.

В опитите си да проявя разбиране към това чувство на хората край Вардар доста често ми е минавала мисълта, че то може би е един от мотивите да се гледа с предпазливост и дори страх към всеки намек на политиците за ново, девето поред „отваряне“ на Конституцията. Защото уж евентуалната промяна на основния закон ще стане само заради вписването на три нови етнически общности, или три нови части от други народи, което не би трябвало да предизвиква някаква тревога. Но пък знае ли човек какъв заек може да излезе от този храст? Хайде, хървати и черногорци е много по-лесно да бъдат преглътнати, заедно са били в бивша Югославия, познават се добре, какво да имаш против тях.

И с другите части от народи, записани вече в Преамбюла е така - с всички са живели заедно. Знаят се, с някои като албанците, например, дори и кътните зъби си познават, толкова премеждия им се случиха през изминалите 21 години. На всичко отгоре най-многобройните еднократни промени в конституцията са направени тъкмо под натиска на албанската етническа общност и нейните политически представители. На 16 ноември 2001 г. парламентът гласува общо 15 (петнадесет!) поправки на конституцията, произтичащи от подписания на 13 август същата година Охридски мирен договор, с който се сложи край на въоръжения конфликт в държавата. Самият договор, както и промените в конституцията след него, бяха също толкова болезнено приети, колкото години по-късно смяната на името на държавата.

Но оттам насетне Република Македония, сега Северна, бе дизайнирана по начин, който имаше за идея за стабилизира етническото равновесие в нея, но който и до днес е платформа за нови и нови претенции за повече колективни права на най-голямата немакедонска етническа общност. Най-актуалната от тях в момента е отхвърлянето на формулата за правото на използване на албанския език като втори служебен в държавата, защото го говорят 20% от населението. Не, той трябва да стане втори служебен език без позоваване на въпросните 20 на сто, още повече, че на последното преброяване албанската етническа общност регистрира увеличение на своето демографско присъствие някъде около 30-те процента. И ще го получат, бъдете сигурни. А по-нататък ще дойде искането албанският освен да бъде записан като втори език на униформите на полицаите и на армията, да стане задължителен и в международната комуникация. Само гледайте.

Но с българите е различно. Каквото и да поистигне албанската етническа общност в Северна Македония, тя няма да засегне македонската идентичност такава, каквато я утвърждават вече толкова години край Вардар. Различен език, различна история, различна култура и религия. Няма какво да се оспори.

Докато българите са друго нещо. Затова - ще чакат.