Тези дни стана известно, че анонимен дарител е предоставил 400 хил. лева за възстановяването на къщата на Райна Княгиня в София, която тя построява през 1905 г. върху земя, дарена от поборници, и превръщането й в музей. Това е повод да припомним трагичната участ на бележитата българка и нейните потомци.

Една обикновена девойка е коронована за княгиня във възторжените априлски дни на 1876 година. Младата учителка Райна Попгеоргиева Футекова от Панагюрище изведнъж се оказва на коня, препасала сабя и понесла извезаното от нея знаме със златен лъв, стъпил върху турския полумесец и заветните думи "Свобода или смърт". Конници в белошити униформи предвождат знаменоската, хората постилат пътя й с цветя.

"Това беше най-тържественият ден от нашата кратковременна свобода", ще напише сетне в спомените си Райна. Десет дни панагюрци се бранят като лъвове, докато многократно превъзхождащият ги противник успее да нахлуе в града. Бащата на Райна е убит, а тя с майка си и по-малките си братчета и сестричета бяга като обезумяла из улиците.

В тъмницата

Мъките на знаменоската започват, когато с вързани ръце я подкарват първо в Татар Пазарджик, а после в Пловдив. Турците я ругаят, а кадъните я плюят и удрят, викайки: "Поздрав на княгинята!" Изтерзаната девойка е хвърлена в подземието на затвора "Имам-Евине" заедно с една циганка и с окована във вериги съвършено гола луда жена, на която през нощта свалят веригите и тя се нахвърля да души.

Често пред килията се събират цели тълпи туркини, които хвърлят по Райна през пролуките на закования с дъски прозорец пясък, камъни и пръчки. На разпитите я питат какво ли не - как е била облечена, когато е носила знамето, имала ли е на главата си нещо, сгодена ли е била за Бенковски, бил ли е той влюбен в нея. За храна й носят само хляб и вода.

Туркини опитват да я омагьосат

След два месеца 20-годишното момиче е напълно изтощено - то все по-често губи свяст и едва се държи на краката си. Веднъж на прага на килията застава млад турчин и дълго, внимателно я оглежда, прави опит да я заговори. Нахлулите след него кадъни й обясняват, че това е син на богат турчин, който иска да се ожени за нея - само да се съгласи да приеме мохамеданството и още утре ще я вземат оттука. Дълго я уговарят, но Райна не желае дори да слуша. На сутринта, като излиза от унеса, виква уплашена - косите й са отрязани и поставени до нея. Това сторили през нощта туркините, за да я омагьосат и склонят към женитба.

Бедното момиче съвсем рухва и вече едва се изправя дори на колене, за да се помоли на Бога преди края си. В такова състояние намират Райна Попгеоргиева неколцина европейци, между които са специалният пратеник на в."Дейли нюз" Макгахан и английският консул Скайлер. Трогнати, те издействат освобождението на момичето. Сега обаче турците правят опит да я убият тайно.

С паспорт на чуждо име Райна заминава за Цариград, а оттам - в Русия. Завършва акушерство и в края на лятото на 1879 г. пак е в родината си. Старото страдание, спечелено във влажния пловдивски затвор, се е превърнало в хроничен туберкулозен процес, който ще вземе живота й на 29 юли 1917 г., на 61-годишна възраст. И може би по-добре, за да не доживее буквалното ликвидиране на децата си след 9 септември 1944 г.

Сама с шест деца

През 1882 г. Райна се омъжва за кмета на Панагюрще Васил Дипчев. След три години младото семейство се преселва в Пловдив, а през 1898 г., когато Васил става депутат - в София. Раждат им се пет момчета. Понеже природата не ги дарява с дъщеричка, си осиновяват момиченце - Гина. Скоро след преместването им в столицата съпругът на Райна умира. Тя остава сама с шестте си деца, от които най-голямото е на 13 години, а най-малкото - на четири, и започва да работи като акушерка.

Със съдействието на генерал Кирил Ботев, брат на Христо Ботев, синовете на Райна постъпват във Военното и в Морското училище. Най-големият от тях - Иван, след завършване на Военното училище взема участие в Балканската война и се прославя в боя при Чаталджа. След 9 септември като бивш царски офицер о.з. генерал Иван Дипчев, участник в три войни и носител на 5 ордена за храброст, е изпращан в различни лагери. През 1954 г. в Троян му е скалъпен процес. Обвинен е, че през 1925 г. е преследвал известните навремето Дочо Узунов и Васил Героя, сред чиито "подвизи" е и нападението срещу цар Борис III при Арабаконак. Осъден е на смърт. Сетне присъдата е заменена с доживотен затвор. Умира в Ловешкия затвор.

Третият син на Райна Княгиня Владимир също завършва Военното училище. Бие се по бойните полета по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Награден е с три ордена за храброст. През октомври 1944 г. "безследно изчезва" на път за работа.

Вторият син на семейство Дипчеви Георги, който завършва Военноморското училище, през Балканската война е машинист на торпедоносеца "Дръзки", който торпелира турския кръстосвач "Хамидие". Преживява тежко трагичната участ на двамата си братя и почива от рак.

Четвъртият син Петър умира много малък. През 1907 г., едва 15-годишен, той неволно се прострелва, играейки си с пистолета на свой брат.

Петият син Асен като ученик се записва доброволец в Първата световна война. Участва в превземането на Тутраканската крепост. След това завършва Военното училище и в края на войната се бие на Македонския фронт. След 9 септември като царски офицер е лишен от пенсия, дълги години лежи по лагерите. Дори е подведен под съдебна отговорност, но поради липса на доказателства е освободен. Умира в пълна мизерия през 1964 г.