Цирковете на ИТН поставят въпроса за дефектите в чл. 99, ал. 1 

Действащата българска конституция беше приета преди 30 години на 12 юли 1991 г. Утвърди се мнението, че това е един добър основен закон. В него има два забележителни момента. Първият е чл. 46, ал. 1, която гласи - бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак.

Навремето се чудехме, защо в конституцията се записват такива очевидни неща. Днес разбираме, че тогава бащите и майките основатели на Република България са имали гениални прозрения. Аз не си представям как едно бъдещо Народно събрание, колкото и соросоидно да е то, ще посмее да промени този текст. Впрочем, да не дърпаме дявола за опашката, че знае ли човек... Вторият момент е решение 13/2018 на Конституционния съд (то вече е част от конституцията), с което беше затръшната вратата пред Истанбулската конвенция. Решението беше взето с 8 на 4 гласа. Тогава сред членовете на Конституционния съд имаше пет жени и те единодушно отхвърлиха документа. Дълбок поклон пред тези български жени, които с душите и с майчинския си инстинкт усетиха злото и застанаха срещу него.

Тридесетгодишната практика по прилагане на конституцията показа и недостатъци в някои от описаните в нея процедури. Тези дефекти могат да се отстранят от Обикновено народно събрание, или с тълкувателно решение на Конституционния съд, защото не засягат държавното устройство на републиката.

За някои от тези недостатъци се говори отдавна, някои се споменават за пръв път. Конституцията добре урежда произвеждането на предсрочни избори, нещо което тази година ще видим за трети път. Не е така с редовните избори след пълен мандат на парламента. Хората мислят, че у нас редовният парламентарен цикъл е 48-месечен. Според конституцията обаче, той е до 50-месечен. При това последните два месеца парламентът е разпуснат и правителството управлява без парламентарен контрол. Досега 4 парламентарни избора от общо 11 бяха редовни и този феномен възникна веднъж, но с катастрофални последствия за Обедините демократичните сили. На 19 април 1997 г. беше избрано 38-то Обикновено народно събрание, в което ОДС имаха уникалните 137 депутати. То беше разпуснато на 19 април 2001 г. Изборите за 39-тото Народно събрание обаче бяха чак на 17 юни 2001 г., т. е. точно 50 месеца след предишните избори, или с два месеца повече от един нормален 48-месечен цикъл.

Защо и как се стигна дотам, е тема на отделен вълнуващ разказ. Това обаче доведе до разгром на ОДС. Царят се върна в България и произнесе знаменитото си слово на 6 април 2001 г. Ако изборите бяха на 22 април, както е при 48-месечния цикъл, Царят щеше да ги гледа от трибуните. Обаче хитрото ръководство на ОДС тогава беше решило да управлява два месеца без парламент. За това време царското цунами се надигна и отнесе демократи и комунисти. Комунистите обаче се вдигнаха след 4 години, а демократите още се влачат с пречупен гръбнак. Ето как един дефект на конституцията и едно фатално политическо решение обърнаха посоката на българския кораб. Впрочем, някои смятат, че е било за добро. Не може да проиграем пак историята и няма как да знаем, дали е така. Едно добро процедурно усъвършенстване е да се премахне 50-месечният изборен цикъл и да се замени с 48-месечен. Конкретни предложения как да стане това сме направили още преди 15 години.

Недостойните циркове, които се разиграха в парламента около първия мандат на ИТН поставят въпроса за дефектите в чл. 99, ал. 1 от конституцията Президентът след консултации с парламентарните групи възлага на кандидат за министър-председател, посочен от най-голямата по численост парламентарна група, да състави правителство. Тук срок за президента няма, консултациите могат да продължат до плюс безкрайност, но това е малък дефект. Още повече, че когато в един законов текст няма срок, то обикновено се разбира „без отлагане“. Какво обаче правим, ако няма една най-голяма по численост парламентарна група, а две или повече? На последните избори това почти се случи: първата група има 65 депутати, а втората - 63. Ами ако бяха 64 на 64? Ако равенство в гласовете се случи на балотаж при избори, се произвеждат нови избори. А тук какво правим? Въпросът за първия мандат не е маловажен и трябва да намери решение. Най-добре е да се пита Конституционния съд.

Нека видим и ал. 2 на чл. 99: Когато в 7 дневен срок кандидатът за министър-председател не успее да предложи състав на Министерския съвет, президентът възлага това на посочен от втората по численост парламентарна група кандидат за министър-председател. Възниква същият проблем. Какво правим, ако има една най-голяма по численост парламентарна група и след нея две или повече равни по численост по-малки групи? Това е възможна хипотеза. Отново трябва да питаме Конституционния съд. Тук срок за президента също няма, 7-дневният срок е за кандидата за министър-председател. Ал. 3 на чл. 99 също не е особено прецизна, но за нея има решение на Конституционния съд и засега можем да не я усъвършенстваме.
Накрая ще припомним, че демокрацията е преди всичко процедура, макар че не всяка процедура е демократична. Примери тук са Третият Райх и СССР. Великият британец Чърчил е казал, че най-добрият аргумент срещу демокрацията е петминутен разговор с един среден избирател. Ще добавим, че добър аргумент в тази насока е едноминутно присъствие в българския парламент. Особено напоследък.