„Лора, Яворов и аз” (Издателство „Библиотека България”), със съставител д-р Петър Величков,  осветява нов фрагмент в  любовната драма между Лора Каравелова и Пейо Яворов. Досега в публичното пространство бяха познати две страни от драматичната история – на рода Каравелови, от който произхожда Лора, и на Яворов и немногобройните му приятели. Но гледната точка на третия участник – Дора Конова, почти столетие не беше допускана да види бял свят в публичното пространство. За пръв път читателите могат да погледнат от първо лице в една отминала епоха, в търсене на истината чрез дневниците на Дора, обявиха за "Труд news" oт издателството. 

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно. Разказвайки спомените си, Дора Конова споделя своята истина, заявява съществуването си, което на практика ѝ бива отказано приживе, защото тя безспорно е непризнат фактор в живота и на Яворов, и на Лора, а и в тяхната смърт. И тази Дора, която ще видят прочелите тази книга, е онази, която се завръща в диалога на много нива, възкресявайки истината за себе си. С акта на говорене Дора ни показва себе си такава, каквато е – изключително силна и достойна жена, изпълнила своята мисия.   

За своя проект Петър Величков споделя: "За пръв път четем липсващия пъзел в драматична история, която 105 години не е излизала на вниманието на обществото ни. Няма какво да се намери, нищо архивно, което да бъде новост за края на Яворов, освен спомените на Дора Конова. Щастлив съм, че успях да довърша този проект, който започна преди 4-5 години. Можем да се доверим на Дора Конова - при всички проверки, които направих, няма никакво разминаване. Дора приживе се опитва многократно тези спомени да бъдат отпечатани. След смъртта ѝ, нейната племенница Мария Цанкова опитва същото – не успява. Те са изповед, като откъси от филм. В предговора не давам мнение, а оставям читателят сам да си извади заключението коя е по-виновната – тя или Лора. Това е световна история, но ние, българите, не успяваме да я направим световноизвестна. В послеслова изразих и мнение - спомените на Дора са пиеса, изиграла се в реалността, не на сцената. Режисьор е Лора Каравелова – тя е изпълнителка и на главната роля, а другите две роли в любовния триъгълник дава на Яворов и на Дора. В спомените Лора казва: „О, двете ми глупачета...” Дора пита: „Кои глупачета?” Отговорът е: „Ти и Яворов”. Дора пише: ”С какво равнодушие и безразличие каза това Лора!”

Лора се самоубива, но товарът на драмата се носи от Дора Конова – от 1914 г. до смъртта ѝ през 1971 г. Подтик да напише спомените си ѝ дава любимата сестра на Яворов – Екатерина. Дора пише на листчета през 30-те години. Носела ги е в куфарче, събрало смисъла на живота ѝ. Там са и снимките, които са ѝ подарили и Яворов, и Лора, а и които самата тя е правила на Лора и Яворов. През 1944 г. пада бомба върху дома на Дора в София и всичко изгаря. И тя започва да възстановява спомените си отново.

Убил ли е Яворов Лора или тя се е самоубила? Имало ли е любов между Яворов и Дора Конова? Защо след смъртта на Лора Яворов изведнъж я заобичва извънмерно? Случайно ли е избрано времето за второто му самоубийство – при възобновяването на делото? Кой кого уби?

Внимателният прочит на спомените на Дора Конова най-малкото е повод да се преосмислят възможните отговори."

Авторът Д-р Петър Величков е български литературен историк, текстолог, журналист и изследовател. Автор е на бестселъри от типа „Стара слава“ – „Страсти и скандали в царска България“ (1. изд. 2000, 2. изд. 2004), „Софийските потайности“ (2004), на изследванията „Българинът: голата истина“ (2005), „Великденски и пролетни картички от Третото българско царство“ (2008), „Прототипи и герои“ (2013) и „Какво хапнаха и пийнаха великите българи“ (2013), на книгата „Яна Язова: проклятието на дарбата“ (2007), на стихосбирките „Сам си стигам“ (2002) и „Неразличим“ (2004). В периода 1987 – 1989 г. излизат подготвените от него за печат по оцелели чернови романи на Яна Язова „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, които съставят трилогията „Балкани“. По-късно разчита и урежда издаването на останалите ѝ неизлезли приживе творби. Редактира над 200 книги на български класици и съвременни автори. Председател е на журито на Националния литературен конкурс за разказ от млади автори „Яна Язова“, който се организира всяка година от Народно читалище „Постоянство“ и Община Лом. Членува в Съюза на българските журналисти.

Дългоочакваното трето луксозно издание на книгата вече е достъпно за читателите. 

А ето и няколко цитата от книгата:

(…) Понеже знаех, че Яворов има приятелка, която била хубава жена, пожелах да видя портрета ѝ, като мислех, че всички влюбени носят със себе си портретите на тези, които обичат. Яворов се усмихна и каза, че няма портрет, но ще пише на Лора да му изпрати. (…) Пожелах да видя портрета на приятелката на Яворов не защото се интересувах от Лора, а за да окажа внимание към госта – просто учтивост.

(…) Именно католицизмът създава и доразвива у Лора тази двуличност, тази прикритост. „Вътрешно можете да бъдете каквото щете, но външно не.“ – казва Лора на Андрей Протич. Тези неискреност е проявявана отначало и към мен. Тя ме канеше да отивам у нея, а в същото време говорела пред слугинята си: „Уф, тази пак иде, аман от нея“ (по сведения на Данка Ангелова, домашна помощница на Лора, казани пред следователя).

(…) У Лора любовта беше тъмно, болезнено, мрачно чувство, крайно егоистично. Тя я свързваше със смърт, със самоубийство. Тя ми говореше, че когато човек иска да покаже на някого, че го обича, трябвало да се самоубие. И добавяше „И Яворов мисли тъй“.

Аз с учудване я слушах и си мислех, че това съвсем не е така. Отговарях ѝ:

– Любовта е най-прекрасното и светло чувство. Как може да се свързва със смърт? Любов – живот, а не любов-смърт!

"Яворов дойде отначало сам у дома. Пак ми каза, че ме обича. Опитах се да обърна всичко на шега, и го попитах, усмихната:

– На колко жени досега сте го казвали?

Той се усмихна също:

– На много, но на никоя не съм го казвал така, както на вас.

(…) Точно по това време аз не исках да се омъжа за Кремен, исках да се разгодиме.

(…) Друг път, пак у дома, Яворов ми каза:

– Ако ще и да си счупя главата, един ден вие ще бъдете моя. Аз ще ви спечеля, макар и с цената на главата си.

Бързо отговорих с болка:

– Не, само това не! Внимавайте. Не искам никой да си счупва главата. Особено вие...."