Колкото и турболентна да беше 2020 година, тя в никакъв случай не може да се класира дори в първата стотица от лоши години

Слепотата и липсата на ред постепенно освобождават всички задръжки - властва законът на джунглата

Наскоро списание Time обяви 2020 година за “най-лошата година в историята". И постави на своята иконична корица 2020-та, задраскана с червен “Х". Досега само четири пъти този знак се е появявал на корицата на списанието, за да маркира края на мрачни периоди за света.

През 1945 г. така е белязана смъртта на Хитлер, а по-късно същата година и капитулацията на Япония. После, през 2003 г., кървавият хикс върху снимката на Саддам Хюсеин на корицата на Time се превърна в поредния боен вик на пропагандата, подготвяща света за предстоящата агресия на “желаещите" срещу Ирак, инспирирана от токсичната симбиоза между неоконсерватизма и неолиберализма по времето на Джордж У. Буш. Години по-късно с такива корици изданието запечати за историята смъртта на ислямистките главорези Абу Мосаб ал-Заркауи и Осама бин-Ладен.

Но отвъд ярките графични внушения и ефектните фрази, наистина ли 2020-а е най-лошата година в историята? Естествено, че не. Колкото и турболентна и необикновена да беше изминалата година, тя в никакъв случай не може да се класира дори в първата стотица от лоши години, донесли на човечеството библейски изпитания. Всъщност, в историческата наука на Запад има известен консенсус по въпроса коя е най-лошата година в историята. Колкото и условни да са подобни класации.

Харвардският професор Майкъл Маккормик и много други историци определят за такава 536 година. Тогава се случва мащабен природен катаклизъм, който хвърля света, или поне северното полукълбо, за дълго в мрак, глад и страдание. Вулканични изригвания, най-вероятно в Исландия, изпълват стратосферата с непроницаема вулканична пепел. Извън свидетелствата на хронистите от онази епоха, като Прокопий Кесарийски, който пише, че близо 18 месеца слънцето е било затъмнено, тези събития бяха доказани от съвременната наука чрез изследване на ледникови пластове в Алпите. Римският държавник Касиодор свидетелства, че слънцето е светело със синкава светлина и не по-силно от луната. Летните температури са клоняли към нула. В Китай валял сняг през лятото. Следват нови изригвания. Реколтата през 536 г. и следващите е унищожена. Студ, глад и смърт са “новото нормално". Започва “ледниковата епоха на късната Античност", както е известен този период в историографията. Не стига това, а през 541 г. юстиниановата чума се появява в Египет и за няколко години обхваща цяла Европа и Близкия Изток, покосявайки милиони.

Но твърдението, че 2020 г. е “най-лошата в историята" изглежда като претенциозно голословие и на фона на далеч по-трагични и непосилни години и в по-нови времена. Пандемията с испанския грип през 1918 г. преминава през половин милиард души и убива около 50 милиона по цял свят. А има ли въобще база за сравнение между 2020 г. и преизподнята на 1943 г. - най-злокобната година от Втората световна война. Тогава нацистките лагери на смъртта работят на най-високи обороти, мъртвешката хватка на хитлерова Германия души цяла Европа, водят се ужасяващи сражения по всички азимути. Приключва Сталинградската битка, но предстои битката при Курската дъга. Гладна смърт застига повече от 3 милиона души в Бенгал, оставен без храна заради военновременните реквизиции на Британската империя.

В сравнение с всичко това, 2020 г. с нейните изпитания, е абсолютно нищо. Все едно да сравняваме “трагизма" на едно лишено от десерт след обилна вечеря дете с ужаса на хроничния глад и недоимък през някоя от световните войни.

Обаче бомбастични заглавия, като това на Time за “най-лошата година", са разбираеми. Защото са продукт на израсналите в почти хедонистично доволство поколения, родени след втората половина на 80-те години на ХХ век, които не са преживели нито световни войни и разрухата след тях, нито Студената война и хаоса от разпада на социалистическия лагер. Поколения, за които сигурността и изобилието са норма, нещо полагащо се по рождение, а не резултат от борба, от “кръв, пот, сълзи и победа". За тях коронакризата е първото и най-значимо глобално сътресение, с което се сблъскват в подредения от предните поколения свят, който обитават наготово.

Но контрастът в техните очи не превръща 2020-та в “най-лошата година". Без съмнение, тя беше тежка, но не и катастрофична. Пандемията с COVID-19 е изпитание, което светът с днешните си ресурси и равнище на материално благосъстояние, може да преодолее без гигантски катаклизми. Социалните и икономическите последствия са негативни, но не и унищожителни. Връщане назад ще има, но не и разруха.

Събитията около коронакризата обаче са поредното свидетелство за крехкостта на Свободата. Хиперболизирането на “най-лошата година в историята" се превръща в удобен претекст за властта да наднича във всяко лично пространство и да поставя пранги на свободната инициатива. Вижте с каква лекота извънредните мерки се превръщат в “новото нормално". Все в името на борбата с пандемията и предотвратяването на бъдещи зарази ни заливат с идеи, дигитални приспособления и корпоративни изисквания, с които се ограничава свободата на движение, на съвестта, на словото, плурализма в обществената и академична дискусия. Такива опити е имало и винаги ще има. Проблемът днес е, че попадат в особено хранителна социална среда – поколенията в модерния свят, които са слепи за свободата.

Нобеловият лауреат за литература през 1998 г. – португалският писател Жозе Сарамаго – разкрива много ярко колко крехък е цивилизационният пласт от свобода в човешката общност. Из безкрайните изречения на неговия роман “Слепота", лишени от всякаква пунктоация, освен някоя спорадична запетайка, той прави истинска дисекция на този проблем. Епидемия от силно заразна странна болест лумва в един неназован град – внезапно ослепяване. Вървиш по улицата или шофираш – и в миг ослепяваш. Властите налагат блокада, въдворяват слепите в една стара лудница и ги изоставят. И в тази общност с времето започва разпадът на свободата. Слепотата и липсата на ред постепенно освобождават всички задръжки. Властва законът на джунглата.

Тази метафора за слепотата е особено валидна днес. Предимството на поколенията, които не познават несвободата, се превръща и в най-големия им недостатък. И в най-голямата опасност за свободата. Защото да израснеш в свобода често те прави сляп за самата й същност. Лишава те от нужните социални сетива за заплахите пред нея, за допустимостта на ограниченията, за търпимостта към другия. Прави държавната машина желан партньор в силовото налагане на твоята истина над несъгласните. Отъждествява социалното инженерство с демокрацията. Тази слепота за свободата е и едно от обясненията за истеричната вълна на cancel-културата; за бруталните ограничения на свободното слово, за да не се били засегнели имагинерните чувства на трансджендъризма, или на поредното новоидентифицирало се малцинство. За оруеловото пренаписване на историята под звуците на културния марксизъм и неговата критическа расова теория.
2020 г. ни разкри отново крехкостта на Свободата. И ни припомни, че тя не се полага даром.