След като Историята запрати социализма на бунището на провалените политически идеологии, у нас 1 май се сведе до партиен празник

От някогашните многохилядни шествия и огнени партийни речи не е останал и помен

Вчера беше 1-ви май – “празник на труда и работническата солидарност”. На този ден в продължение на десетилетия привържениците на марксистко-ленинските революционни и насилнически фантасмагории, прокламиращи “светло бъдеще" чрез ликвидиране на Свободата в името на всемогъщата Държава и най-вече в името на техния монопол върху властта, манифестираха със заканително вдигнати юмруци и китки червени карамфили. 

След като Историята запрати социализма на бунището на провалените политически идеологии, у нас този ден се сведе до партиен празник на преименуваната бивша комунистическа партия. А за всички останали български граждани – просто в първия от дълга поредица майски неработни дни. 

Вчерашният 1-ви май обаче беше различен. БСП остави отбелязването на празника на преценката на местните организации, спря излъчването на партийното телевизионно дадзибао БСТВ, изгони от партийната централа гравитиращия около нея вестник “Земя" и знаковите за геополитическата локация на партията негови подлистници “Китай днес" и “Русия днес". Из социалните мрежи се разнесе и непотвърден засега слух, че едва кретащата партийна малотиражка “Дума" от всекидневник ще се трансформира в седмичник. 

Самата БСП посреща 1-ви май от позицията на малка парламентарна (все още) партия с под 10 процента от гласовете. От някогашните многохилядни шествия и огнени партийни речи, които задаваха тон в политическия живот, не е останал и помен.

Причините за този неособено зрелищен упадък на БСП, нейните сателити и производни, съвсем не са конюнктурни. Още по-малко могат да бъдат свеждани до персоналната роля на Корнелия Нинова и намножилите се през последните години партийни разцепления. Причините са много по-дълбоки и многобройни. Две обаче имат определящо значение за случващото се.
Първата е кадровата имплозия на БСП. Състоянието на тази партия днес е неизбежен резултат от десетилетната отрицателна кадрова селекция, придобила системен характер след десетия конгрес на БКП през 1971 г., когато тоталитарният режим поема курс към “изграждане на развито социалистическо общество" и бетонира властта си чрез нова конституция, в която е закрепен комунистическият монопол върху властта. На тази основа номенклатурната каста се превърна в преобладаващо кланово-фамилна структура, в която меритокрацията е заменена с принадлежността към кастата. 

С други думи, вече не е важно какво знаеш и какво можеш, а чий си – чий син, дъщеря, зет, снаха или друг роднина си. Властта и привилегиите, сладките постове в административния и партиен апарат, в стопанските структури, в репресивните органи, в дипломацията, науката и културата, бяха превърнати в запазена територия за генеалогично възпроизводство и поддържане на режима. А когато въпросът “чий си" се превърне във водещ критерий за една кадрова политика, това е началото на края на една социална система, защото в дългосрочен план я лишава от възможността за разрастване на ангажирания с нея интелектуален и творчески потенциал. 

Единичните случаи на “саморасляци" в такава кланово-фамилна система само потвърждават правилото. А това правило неминуемо се проявява във всякакви исторически и социо-културни контексти още от времената на феодалните отношения и историческия упадък на наследствения монархически институт.

След падането на стария режим БСП остана единствената бивша комунистическа партия в Източна Европа, която запази за близо три десетилетия водещи позиции в националния политически живот. Но нейната историческа обреченост нямаше как да бъде заобиколена, тъй като партията продължи да се изгражда около кланово-фамилното начало, вкоренено в нейния манталитет още от тоталитарните времена. Апаратната структура, която не служи просто за административно обезпечаване, а е работодател на “политици" на щат, мнозинството от които са рекрутирани на принципа “чий си", води до допълнителна деградация. 

Превръщането на политическото участие от обществена дейност и призвание в щатна трудова дейност постепенно ликвидира естествената конкуренция на качества и идеи, която и без това е ограничена поради посочената отрицателна кадрова селекция. Щатната партийна бройка волно или неволно подчинява своето политическо поведение на личната мотивация да си пази работното място и по възможност да добута на него до пенсия.

Когато преди време бях говорил някъде по тези въпроси, един социалист от емблематичен номенклатурен род ме срещна на улицата и със задоволство се опита да ме репликира – ама какво толкова лошо има в кланово-фамилното начало, вижте Америка: Тръмп направи дъщеря си Иванка и зет си Джаред съветници в Белия дом, преди това видяхме династията на Буш. Отвърнах му, че разликата между соц.-номенклатурата и Америка е, че всички тези, които изброява, фамилията Тръмп, Буш и пр., са направили имената си, влиянието, кариерите и парите си в частния сектор. И чак тогава са влезли в политиката. И продължих - при вас, в БКП/БСП, преобладават хората, чиято социална реализация е свързана единствено и само с партийната работа и с назначения по партийна линия в държавния апарат, в общия случай без да сте изкарали и “пет лева" самостоятелно, без да сте направили кариера и авторитет в частния сектор. Това е фундаментална разлика.

Втората причина е ценностна и идеологическа. Тази партия остана в плен на архаичните марксистко-ленински идеологеми за “загниващия капитализъм", “работническата класа", “лошата Америка" и “благодетелката Русия". Реалностите днес са далеч от тези идеологеми и диктуваното от тях политическо действие. Сблъсъкът между “труда и капитала" е история от минали времена, която е в голяма степен претопена или най-малкото съществено видоизменена и отслабена от дигиталното общество и мащабното икономическо и цивилизационно развитие на Свободния свят. 

Онези, които формират мнението си за Америка предимно от руски източници или от интелектуалното течение на крайната левица в САЩ, което издига антикапиталистически лозунги, често тържествуват как социализмът идвал на мода сред младите отвъд океана. Подобни оценки и твърдения са несъстоятелни. Трябва да се знае, че политическата тежест на това антикапиталистическо течение е незначителна, макар и често да получава непропорционално голямо публично внимание чрез поразени от неомарксизъм университетски катедри или от уличния екстремизъм на “Антифа" или BLM. 

Според актуалните проучвания на един от най-големите социологически центрове в САЩ – Pew Research, прогресистите с антикапиталистическа насоченост са едва около 12% от избирателите на Демократическата партия – т.е. безнадеждно малцинство в една от партиите. Съвсем други са големите леви идеи на съвремието и те не са свързани с борба срещу капитализма. Големият разлом днес е между либерали и консерватори. В него социализмът е екзотика с дъх на XIX век. Не става дума за партийни етикети, а за идеологическото съдържание на политиката. По тези причини БСП е в стръмна тенденция надолу. И дежурната утеха, че партията биле оцеляла 100 години е безпочвена. Защото няма как с кадри с тодорживковско мислене и идеи да отговориш на реалностите на XXI век.