Този факт е илюстрация на неговите демократични убеждения, нетърпимост към тиранията, към незачитането на свободата на мисълта

Хвърлен в затвора, той пръв в световната история обявява гладна стачка

В дните между двете дати, по които православният свят празнува Рождество Христово- по стар или по нов стил (25 декември и 6 януари), отбелязваме рождението на Христо Ботев. Тази практика в случая граничи с абсурд - роденият на Рождество син на „даскал“ Ботьо Петков и съпругата му Иванка е кръстен с името „Христо“ в чест на Спасителя Христос, а според днешния календар денят на неговото раждане е... Богоявление/Йордановден!

Толкова по „календарните въпроси“, въпреки че те съвсем не са маловажни. В случая с Ботев, както и в други (например при честването на Априлското въстание не на 20 април, а на 1 май!), е редно да запазим връзката на датата със самото събитие. Независимо от всичко това, във връзка със 172-ата годишнина от рождението на недостижимия поет и войвода нека хвърлим поглед към един не толкова известен епизод от неговото творчество - преводът на драмата „Кремуций Корд“ на Николай Костомаров (1817-1885). Преводът от руски език е направен в Букурещ и е публикуван като отделна книжка. Преди това Ботев сам съобщава на читателите на в. „Знаме“ (бр.15 от 9 май 1875 г.) за скорошното излизане на „Кремуций Корд“: „Тая книга описва обществения разврат в Рим във времето на тиранина Тиберия и е твърде интересна и поучителна за всеки един народ...“

Преводните съчинения заемат скромно място в Ботевото творчество. Предвид краткия и драматичен житейски път на гениалния поет това е обяснимо. Защо обаче Ботев, вече в ролята си не само на преводач, но и на издател, се насочва към пиесата на Костомаров? С какво - не някой друг от съвременните руски писатели и драматурзи, а именно умереният руски „дисидент“ привлича вниманието на революционер, журналист и творец с далеч по-радикални възгледи, какъвто без съмнение е Христо Ботев?

Николай Иванович Костомаров (1817-1885) е известна за своето време личност, популярен университетски преподавател, обществен деец, историк, поет-романтик, писател, етнолог... На пръв поглед може да го причислим към „официалната“ наука - авторитетният професор е член на най-престижните академични институции на Руската империя, на утвърдени научни сдружения в Санкт Петербург, Москва и Киев, вкл. е избран за член-кореспондент на Руската академия на науките. Сред многобройните му трудове се открояват многотомната поредица „Руската история през жизнеописанието на нейните водещи дейци“, биографията на Богдан Хмелницки, новаторските му за времето си изследвания в областта на социално-политическата и икономическата история, изучаването на фолклорното наследство, етнопсихологията и т. н. Отново в официален план видният професор е „славянофил“, определян дори и като „панславист“! Тези щрихи от портрета на Н. И. Костомаров не бива да ни заблуждават, защото ученият има противоречива съдба - още докторската му дисертация е определена като „вредна“ и е заповядано да бъде изгорена! Заради обществената си дейност е лежал в затвора, лишаван е от права на преподавател, а върху публикуването на неговите изследвания е налагана официална забрана.

През 1847 г. Н. Костомаров е инициатор за създаването на славянофилското „Кирило-Методиевско братство“ в Киев, което обаче е изградено не в обичайния казионен дух, а като национална украинска организация. Това, разбира се, е в противоречие с руската политика за пълна асимилация на „малорусите“. Украинец по майка, Костомаров е един от първите радетели за украинско национално възраждане, при това в противовес на официалната националистическа линия в политическия и културен живот на Руската империя. Без да е открит и радикален противник на империята, Костомаров апелира за нейното реформиране като федерация на свободни народи, един от които е украинският. В своята обществена дейност и научни изследвания Костомаров се бори срещу потисничеството, което Ботев сам е видял с очите си при своето пребиваване в Одеса.

Нямаме сведения Христо Ботев да се е срещал лично с Н. Костомаров. Най-вероятно запознаването с творчеството и идеите на авторитетния учен и общественик е станало с посредничеството на проф. Виктор Григорович (1815-1876). Известно влияние от страна на Костомаров можем да търсим във вижданията на Ботев за историческата роля на Светите братя Кирил и Методий. Както сам пише, те са „... гениите, които са записали знаменитото събитие на нашата бурна история...“, нещо повече - солунските братя са "... представителите пред Бога на славянския братски равноправен и свободен съюз...“

Пиесата „Кремуций Корд“ е публикувана през 1862 г. Година по-рано Петербургският университет е временно затворен заради студентски вълнения. Неколцина професори, сред които и Н. Костомаров, започват да изнасят публични лекции под формата на „свободен“ или „подвижен“ университет. Естествено, властите забраняват инициативата, а Костомаров е единственият отказал да се подчини. Следва забрана да преподава, въпреки поканите към учения от страна на Харковския и Киевския университет. Костомаров е под наблюдение на царската „Охранка“ - тайните служби, предшестващи НКВД и КГБ от съветската епоха. Такава е атмосферата, в която е създадена трагедията, посветена на друг „дисидент“, но от далечните времена на Древния Рим. Както отбелязва театралната критика, „Кремуций Корд“ е трагедия в три действия „... под формата на историческо изследване за времето на царстването на римския император Тиберий (14-37 г. сл. Хр.), който довежда тиранията до най-високата точка на нейната изостреност...“ Дори напомнянето за „Стария Рим“ (Римската република) е възприемано като крайно опасно за властта. Авъл Кремуций Корд е обвинен, че в своя исторически труд „Анали“ дава положителна оценка на Брут, а Касий е наречен „последният от римляните“. Реабилитацията на убийците на Гай Юлий Цезар, респективно, на Римската република, навлича на Кремуций ненавистта на управляващия режим. Доносите срещу него водят до процес, при който Сенатът осъжда историка (според някои известия също сенатор!) на доживотен затвор. Нещо повече, съчиненията на Кремуций Корд са конфискувани и изгорени, а днес от творчеството му са познати само отделни фрагменти. Тежкото наказание е наложено на Кремуций, въпреки неговите твърдения че такъв е обективният прочит на отдавна отминалите събития. Хвърлен в затвора, Кремуций Корд, както изглежда - пръв в световната история обявява гладна стачка! Умира през 25 г., като на смъртния си одър казва: „Предайте на Тиберий, че историята ще отмъсти за историка...“

Фактът, че Ботев се спира на трагедията на Н. Костомаров е още една илюстрация на неговите демократични убеждения, нетърпимост към тиранията, към незачитането на свободата на мисълта. Още нещо, както отбелязва преди повече от век Боян Пенев, на нашия национален поет не е чужд хегелианския идеализъм, както и най-напредничавите съвременни идеи. „Оттук е честата му проповед за „полезно“ четиво, за „полезни на народа“ книги и списания. Обаче, покрай това, той държи и за „чистотата на слога“, с други думи, не пренебрегва естетическия принцип. Ботев пръв се опитва да внесе в българската литература общочовешки идеи. „На основание на това за нас са потребни сега-засега такива литературни произведения, които отговарят на нашите потребности и стремления и които имат съвременен и общочовешки интерес...“

В своите критични бележки за издаваните по онова време на български преводни творби Ботев подлага на безпощадна критика навлизащите сред тогавашната читателска публика лековати романчета, милозливи творби от рода на „Многострадална Геновева“ и тем подобни... На тази тенденция поетът революционер, осъзнаващ напълно гражданската мисия на интелектуалеца, се стреми да противопостави стойностни творби - творби, които да разширяват мисловните хоризонти, моралните и идейни ценности на българската публика. С други думи, Ботев се спира на трагедията „Кремуций Корд“ с оглед и на общественото възпитание - не само през 1875 г., когато превежда и публикува драмата на Н. Костомаров, но и в перспектива. Познаващ силата на театъра („осмото изкуство“, киното все още не се е появило...), участвал с успех в театралната трупа на Добри Войников в Браила, Ботев се стреми чрез образци на театралното изкуството да помогне за гражданското и демократично израстване на своя народ - народът, на който посвети творчеството и живота си.