Превратностите на историята са пощадили нищожна част от архитектурните паметници на българското Средновековие

Един от интересните проблеми в съвременната наука е този за средновековните български замъци

С настъпилата след демократичните промени възможност да пътуваме свободно зад граница хиляди българи отблизо се срещат с културно-историческото наследство на страните в Централна и Западна Европа. Едно от нещата, които ни впечатляват дори при преминаване с автомобил или влак  покрай  градчета и села в Италия, Германия, Франция, Белгия, Чехия и т.н. са средновековните замъци. Неминуемо възниква въпросът защо у нас не е така? Нещо повече, дали изобщо някога в България е имало замъци?! Когато отворим старите хроники и пътеписи, с изненада научваме, че по българските земи е имало стотици крепости и замъци, впечатлявали дори чужденците, идващи от държави, където замъкът е неизменен “щрих” от пейзажа и днес.

Превратностите на историята са пощадили малка част от архитектурните паметници на нашето Средновековие.

Причините са много – пораженията по време на османското завоевание и вековете на чуждата власт, разрухата, настъпила в резултат на отсъствието на собствена държава и аристократичен елит, земетресения, пожари и т.н. Не на последно място, трябва да се признае, че отсъствието на стотиците някога средновековни строежи е резултат и от разрушаването на „овехтели“ крепостни стени, кули, къщи, дори и стари църкви по време на Възраждането – практика, която продължава и след Освобождението. Става дума за неразбирането на културното значение на историческите паметници и откровено невежество… В началото на ХХ в. търновският археолог Моско Москов порицава своите съграждани, че вземат камъни от крепостните стени на Царевец и Трапезица за строеж на къщи, „дувари“ (огради) и какво ли не… Такава е картината и в други градове и селища. Понякога „зъл гений“ е самата държава – известен е указът на правителството на Александър Стамболийски от 1920 г., насърчаващ бежанците да вземат камъни от „старите калета“, за да си строят къщи… Неприятни примери има и в по-ново време, но нека спрем дотук.

Злощастната съдба на средновековното ни архитектурно наследство е предопределена и от конкретни военно-политически причини. Така например Тутракан, Оряхово и други крепости в Северна България са разрушени при походите на влашкия владетел Михаил Храбри на юг от Дунав в края на XVI в. Още по-мащабни са последствията от руско-турските войни през 1806-1812 и 1828-1829 г., когато руската армия унищожава  дунавските крепости Исакча, Хърсово (в Северна Добруджа), Силистра, Русе, Свищов, Никопол и др., за щастие, без видинската „Баба Вида“. Нелицеприятни примери са разрушаването от самите градски власти на третата порта на входа на крепостта Царевец  в Търново (1889 г.), на средновековната цитадела на Варна (1908 г.), на т.нар. Бяла кула в Казанлък (1916 г.) и др.

Строителната дейност във Второто българско царство е финансирана от държавата, болярското съсловие, богатото гражданство, местните общини. Както отбелязва проф. Николай Тулешков, имало е сдружения на майстори и строителни работници, изграждали крепости, сгради и църкви в страната и в чужбина. Макар и рядко, знаем имената на някои архитекти – например Илия, строител на Боянската църква (1259 г.), „протомайстор Георги и братята му Доброслав и Никола“ от Македония през 20-те години на XIV в., „многогрешния Стоян“ от Шумен в началото на XV в. и др. От един надпис за изграждането на джамията на Фируз бей на Царевец през 1435 г. научваме, че „Коста, зет на Янаки“, е осигурил десет хиляди тухли за строежа. Според проф.  Тулешков има основания да се мисли, че български майстори са работили и при изграждането на укрепения манастир Раваница, Крушевец,  Смедерево и други крепости в тогавашна Сърбия. Става дума както за местни български „гилдии“ от  Поморавието и Македония, така и за строители от самата българската държава. Така или иначе, българското строително изкуство търпи сериозно развитие, което продължава и във вековете на османското господство.

През XII-XIV в. са изградени стотици крепости, като са ремонтирани и доразвивани и такива от времената на късната античност, Първото царство и византийското владичество. Строителството на „надоблачни крепости“, особено по Стара планина, е отразено в „Историята“ на Никита Хониат във връзка с въстанието на Петър и Асен – информация, която се потвърждава от данните на археологията. Османският летописец Мехмед Нешри отбелязва, че в Търновското царство „… яките крепости били повече, отколкото по другите земи…“ Разбира се, най-силно впечатление е правела столицата Търново („Цариград Търнов“), за която си струва да разкажем отделно в нашата поредица. Силно укрепени са и средновековните градове Червен, Велики Преслав, Овеч (Провадия), Ловеч, Видин, Калиакра, Шумен, Цепина (при Дорково, Пазарджишко), Просек (Демир Капия, Македония) и др. Съществуващите от древни времена градове Филипопол/Пловдив, Средец/София, Месемврия/Несебър, Созопол, Дръстър/Силистра, Скопие, Прилеп, Охрид и др. са обект на преустройства, ремонти и ново строителство. Създадени са укрепени линии, каквато например е онази по Дунав – Белград, Браничево (Костолац), Флорентин, Видин, Лом, Оряхово, двойната крепост Никопол – Малък Никопол (дн. Турну Мъгуреле), Свищов, Новград, Пиргос, двойната крепост Русе – Гюргево, Тутракан, Дръстър, крепостта на остров Пъкуюл луй Соаре, Черна вода, Хърсово, Облучица (Исакча), Вичина (Нуфъру), Килия, Ликостомо. По протежение на черноморския бряг са Калиакра, Карвуна (Балчик), Кранево, Кастрици, Варна, Галата, Козяк (Обзор), Емона, Несебър, Анхиало (Поморие), Созопол, Агатопол и други по-малки твърдини.

Във вековете на Второто българско царство са изградени или възстановени десетки крепости, охраняващи пътища, проходи, речни бродове. Особено интересен пример е Русокастро, проучвана през последните години от д-р Милен Николов. Внимание безспорно заслужават и Айтос, Твърдица, Мъглиж, Полско Косово, Красен и много др. Изграждат се нови средновековни градове, които не само са наследниците на такива от времето на Първото царство, но и на селищната мрежа от ранновизантийската епоха (IV-VII в.). Богатите градоустройствени традиции се развиват в съответствие с актуалната геополитика, демографските процеси, природните фактори и т.н.

Един от интересните, малко известни на широката публика  проблеми е за укрепените резиденции на местните владетели – иначе казано, за т.нар. феодални замъци, обект на проучвания на доц. Иван Джамбов и други археолози. Знанията ни за българските замъци бяха значително разширени с изследванията на проф. Николай Овчаров за средновековното минало на Свищов, Крън (Казанлък), Вишеград и др. По нашите земи могат да бъдат посочени десетки замъци, сред които Копсис (Аневското кале при Сопот) Кричим, Вишеград (при Кърджали), Маточина, Свърлиг, Сталак (в дн. Сърбия) и др. Крепостните съоръжения от рода на т.нар. „кула-донжон“, са следствие не само на собственото социално развитие, но и на западноевропейското влияние на Балканите. През XIV в. замъците стават елемент от градското пространство и големите манастири. Типични примери са Хрельовата кула в Рилския манастир, Пирговата във Велбъжд (Кюстендил) и „Бялата кула“ на средновековния Крън и др. Както бе показано от Н. Овчаров, думата „стълп“ в Ямболския надпис (1356/1357 г.) визира именно новоизградена кула. Възникването на селища около подобни укрепления има отражение в топонимията, например в имената на Пиргос (дн. Бургас) и Пиргос (Пиргово), Русенско.

В крайна сметка, по нашите земи има достатъчно примери за средновековни твърдини, които за жалост тънат в разруха и забрава... Надали може да има съмнение, че нашите крепости и замъци трябва да бъдат изследвани още по-активно.

Съответно, да бъдат консервирани, където е възможно реставрирани, най-малкото да бъдат обозначени с подходящи табели и визуални средства. Въпросът опира не само до самочувствието на българите по градове и села (нещо, което също е твърде важно!), но и на познание – познание за архитектурните постижения на нашите предци, за техния труд и решимост да бранят родната земя.