Участието в управлението вече не е представителство на интересите на избирателите, а е представителство на интереси на корпоративни субекти, конфликт на интереси и корупция

Преди век, през 1923 г., един от видните български конституционалисти проф. Стефан Баламезов публикува студия „Кризата в съвременния парламентаризъм“. Състоянието на политическата система в Европа е подобно на днешното – силно фрагментирани парламенти, кратък живот на правителствата, сериозни икономически проблеми, социално недоволство, инфлация. Предложенията за преодоляване на кризата са актуални – на полето на демокрацията (промени в избирателната система, разширяване на избирателното право, позитивно законодателство за политическите партии, ограничаване на властта на държавния глава – монарх, рационализиране на парламентаризма). 

Днес подобни проблеми можем да видим както в отдръпването на избирателите от политическия живот и изборите, така и в силно фрагментирания ни парламент, неспособността да се формира парламентарно подкрепено правителство, а и в медийното предозиране от политически заклинания. Какви са възможните изходи? От няколко дни прекомерно се засили говора за най-лесния изход – тотална промяна на формата на управление – от парламентарна в президентска. Политически е безотговорно да се предлага решение, което ще хвърли България в безвремие в следващи (поне) 2 години. С наближаване на изборите за 49-то Народно събрание пропагандата за рестарт на политическата система и обещанието (искането) за национален референдум ще се засилят. Колкото по-крайни са предложенията, толкова по-ярки са говорителите, които ще се борят за 4 % (парламентарно представителство) или в краен случай поне за 1 % (публична субсидия) на следващите избори.

Конкретни въпроси ще охладят говорителите – ентусиасти, защото сравнението с Франция, Полша, Кипър дори, следва да е подчинено на съизмерност, а не да е произволно. Колективната (не)отговорност на правителството, която е атакувана, е достижение на съвременния парламентаризъм, но в момента изглежда като неспособност / немощ за управление. Това е съчетано с медийно дискредитиране на парламентаризма и на политическите ни представители. Вече три десетилетия. През последното десетилетие към медиите се присъедини и министър-председателя. Вторият мандат на Б. Борисов като премиер се свързва с разминаването между намеренията и реализацията на правосъдната реформа. (През декември 2015 г. докато се обсъждаха конституционни промени на второ гласуване министър-председателя участваше като играч във футболен мач.) В третия мандат на ГЕРБ (2017-2021) присъствието на премиера пък беше екзотично изключение, а не реализация на конституционните принципи и норми. Отказът на г-н Борисов да се яви пред 45-то Народно събрание показа състоянието на дъното, по което вървят доминиращите политически лидери. 

Разграждането или отхвърлянето на модела „ГЕРБ“ не се свежда само до това да бъде държана политическата партия далеч от властта (централна и местна), а да се преодолее трансформацията на политическото представителство в политикоикономическо. Участието в управлението вече не е представителство на интересите на избирателите, а е представителство на интереси на корпоративни субекти, конфликт на интереси и корупция. Част от партиите, вкл. и такива в парламента, са клон на търговско дружество с бизнес цели в конкретни сектори на икономиката.    

Друг изход от ситуацията, в която сме изпаднали, е реформа на политическата система и на нейните компоненти – партиите и избирателната система. Усилия за това можем да привидим още в първите часове на живота на 48-то Народно събрание, когато бяха внесени два проекта за промени в Изборния кодекс. Дали обаче това е пътя за преодоляване на кризата? Или има трети път. Същественият дебат, който ние гражданите очакваме, е за приоритетите на българската държава и общество, а не елементаризиране на дебата до „за“ и „против“ хартиената бюлетина. 

Изборният кодекс страда от много недостатъци – прекалена фрагментация на правната уредба в едни етапи и липса на уредба в други, невъзможност да се преодолеят негативни изборни практики (купен и корпоративен вот), опасност от лавина от оспорване на изборните резултати на предстоящите местни избори, недействителни бюлетини, злоупотреба с „медийните пакети“, некомпетентна изборна администрация на всички нива (от централно през регионално и общинско до секционно). Мога да продължа с изброяването. Предложението за „избор“ на начина на гласуване може и да изглежда демократично, правилно от гледна точка на избирателя и целесъобразно от гледна точка на политическите партии в „хартиената“ коалиция, но залага минимум проблеми с последващото попълване на протоколите на секционните избирателни комисии и изчисляването на изборните резултати. Погрешна е и философията за постоянно действаща ЦИК. Политическата динамика и състава на ЦИК се разминават във времето. Така е още от 2014 г.  

Преди да са се развихрили на полето на изборното законодателство народните представители, можем да заявим очаквания и за друг подход. Има поне три задачи, с които Народното събрание би следвало да се захване при бързо формиране на постоянните комисии – приемане на бюджет „2023“, законодателство по Плана за възстановяване и устойчивост и подновяване на състава на други държавни органи, които работят в непълен състав или са с изтекли мандати. Нито една от тези три задачи не е лесна за решаване, но е гаранция за прилив на свеж въздух в системата на държавните органи. 

Реалистите свеждат работата на Народното събрание до минималистични очаквания – креслив / заядлив парламентарен контрол върху служебното правителство, декларация в полза на Украйна и срещу Русия и предизборна кампания при приемане на бюджета при многобройни процедурни препирни. А създаването на редовно правителство ще се сведе до ритуални консултации и множество медийни преки включвания. Не всички граждани са реалисти, някои сме оптимисти, просветени оптимисти.