В архива на „Всяка неделя” има повече от 30 хиляди фотоса. 

Когато ги разглеждам, изпитвам тягостното чувство, че те са, извън другото, и тест за грамотност на днешните зрители. 

Колко забележителни хора, какви невероятни съдби…

Гледам фотосите, понякога паметта ми за малко изневерява, и сетне преживяното ме въздига, но и донякъде опустошава, не мога да го обясня лесно. 

Какви хора, от Херберт фон Караян до Борил Косев от шуменското село Венец – тъкмо го бяха преименували, и аз го направих събеседник по желание в едно предаване от Варна през 1985 година. 

И той, горкият, накрая се подписа в споменната ни книга с турското си име. 

Световните звезди в предаването са десетки и десетки. 

И накрая един литературен червей от днешните изтърси, че съм разговарял с Найда Манчева! 

Намерих и нейната снимка – на тази достолепна жена, два пъти герой на труда – на социалистическия, да, но на истинския труд. 

А не на блатните усилия на днешните литераторчета като онзи.

По едно време, докато бях зарит от фотоси и спомени, се сетих за едно гостуване при Ванга, заведе ме Невена Коканова. 

Всеки я питаше нещо, и накрая тя се развика: „Стига, стига, тук се напълни с мъртъвци!”

Докато ровех из фотосите, се почувствах донякъде по същия начин. 

Но какви чудесни хора имаше….

Когато от време на време споменавам по нещичко за „Всяка неделя”, то е само по една причина – за да напомня, че телевизионният занаят наистина е велик, колкото и да се опитват да го принизяват днес и да го превърнат в нещо като презряла уличница, достъпна за всеки. 

Не е за да натрия носа на един-двама днешни маниаци, зад които ще остане едно нищо. Те все още не знаят, че пишат единствено некролози на собствените си усилия. 

И времето умира извънредно бързо в предаванията им, сякаш и те го убиват също. Искам да кажа на героите ми от тази книга, че ценността на телевизионните им усилия ще личи от съхранените за времето думи. 

Не от друго. 

Маниаците – камериери на властта няма да оставят нищо зад гърба си. 

То е ясно от сега. Готов съм да ме опровергаят – нека да извадят поне една фраза, която е надживяла поредната заран или поредното сутрешно здрависване с поредния актуален идиот. Мисия невъзможна.

Най-важни са кукиш-думите, които могат направо да избодат времето. 

Но свободата се опитомява с подобни думи – невинни сега, жестоки тогава.  А както казваше един шотландски поет, ние можем да бъдем опитомени само с жестокост.

Питай – но по трудния начин. Винаги идва времето на истинската дума.

Слушай внимателно. Винаги има нещо извънредно важно. Може да е дори само една молекула в галактиката от телевизионни думи, но тя съществува.

/фрагменти, 13 май 2008 година/