Светът приема победите на олимпийския шампион Джеси Оуенс през 1936 г. като звучен шамар за германските фантазии за „превъзходството на арийската раса“

Голяма част от състезателите във „Формула 1“ отказаха да се подчинят на истеричния натиск да коленичат при откриване на новия състезателен сезон

По протежение на река Хъдсън от 12-та до 23-та улица в западната част на Манхатън се намират кейовете на Челси - арена на милиони пътнически съдби, легендарни трансатлантически лайнери и пропити с машинно масло надежди. Днес кейовете са превърнати в места за спорт, разходки и прояви на открито, но някога там са акостирали претъпканите с имигранти кораби от Европа, след което са превозвани с фериботи до имиграционните служби на всеизвестния остров Елис. На Кей 54 през 1912 г. „Карпатия“ докарва оцелелите от „Титаник“, а през 1915 г. към Ливърпул тръгва под американски флаг английският кораб „Лузитания“, който е торпилиран от германците, с което САЩ са въвлечени в Първата световна война.

Именно оттук на 3 септември 1936 г. пристига и чернокожият лекоатлет Джеси Оуенс, за да се отправи към многохилядния, обсипан с конфети парад по Пето авеню в негова чест. Завръща се като световна знаменитост от Олимпийските игри в Берлин, спечелил 4 златни медала пред очите на Хитлер.

Светът приема неговите победи като звучен шамар за налудничавите германски фантазии за „превъзходството на арийската раса“. Но в сянката на френетичните овации остават ръждивите вериги на расовата дискриминация в САЩ по онова време. След парада по Пето авеню в чест на олимпийците е даден прием в „Уолдорф-Астория“. И докато отбраното нюйоркско общество влиза през официалния вход на бляскавия хотел в очакване да стисне ръката на олимпийския шампион, самият Джеси Оуенс е принуден да влезе през задния двор и да ползва товарния асансьор. Защото официалният вход е забранен за чернокожи. Не само не е поканен в Белия дом, каквато е обичайната практика, а не получава дори поздравителна телеграма от президента Рузвелт. Титлите на Оуенс не пробиват път през стената от расова дискриминация и съвсем скоро той е принуден да се откаже от леката атлетика, защото големите корпорации се въздържат да подписват спонсорски договори с него.

Три десетилетия по-късно - през 1968 г., една снимка на фотографа на Sports Illustrated Джон Доминис, обикаля първите страници на световния печат. Двама американски чернокожи атлети - златният медалист Томи Смит и неговия подгласник Джон Карлос, стоят на почетната стълбичка с наведени глави и високо вдигната, свита в юмрук ръка с черна ръкавица по време на националния химн на САЩ. Този жест е символ на набиращото тогава сила движение на „черната сила“ (black power), което е радикалното крило на борбата за граждански права на афро-американците в САЩ. Смит и Карлос приемат медалите само по чорапи, като символичен протест срещу бедността на чернокожите в Америка. Международният олимпийски комитет ги обвинява в „пропаганда по вътрешнополитически проблеми“, което противоречи на олимпийската харта, и двамата са изгонени от Олимпиадата. По-късно, през 1972 г., бейзболистът Джаки Робинсън заявява, че вече не може да стои с гордост под звуците на националния химн, защото е „чернокож в света на белите“.

Тези протестни акции имат силен отзвук. Те стават част от благородното обществено усилие за демонтаж на нормативните основи и социалните практики на системния расизъм в САЩ през 60-те и 70-те години на отминалия ХХ век. През второто десетилетие на ХХI век, САЩ вече нямат нищо общо с расовата сегрегация към афро-американците, мнозина даже се оплакват от „обратен расизъм“ - от черните спрямо белите. Голямата кауза на Мартин Лутър Кинг за свят, в който цвета на кожата няма значение, защото всички са равни по достойнство и права, е хвърлена в калта от екстремистките постановки на политиката на идентичностите, които фетишизират расата. На въоръжение от неомарксистките теоретици и „борци за социална справедлвост“ е взета расистката концепция за изкореняване на „бялата привилегия“, която третира белия човек като виновен по рождение поради цвета на кожата му.

И тъкмо поради това кампанията да се коленичи по време на националния химн на САЩ не е естествено продължение на протеста от Олимпиадата през 1968 г., а фарс, превърнат в политическо оръжие от прогресивисти и либерали в борбата им за господство в публичния дискурс и в политическата власт.
Когато през 2016 г. Колин Каперник - състезател по американски футбол, за първи път коленичи по време на химна в разрез с традицията и правилата, според които химна се посреща с изправена осанка в знак на почит към държавата и нацията, това беше символичното начало на нов епизод от голямата културна война на нашето съвремие - между радикални прогресивисти и либерали, които искат чрез социално инженерство да трансформират света по свой образ и подобие, от една страна, и всички останали. В началото самият Каперник обяви, че жестът му е уважителен към химна, така както траурното сваляне на флага наполовина.

Но това бързо беше забравено и екстремисти от всякакъв калибър се заеха да принизяват знаците на националната идентичност. Каперник бързо беше изхвърлен от спортната лига, Националната футболна асоциация прие изрично правила, че всички състезатели за длъжни да изразяват почит към националния химн изправени, а несъгласните с това трябва да изчакват церемонията в съблекалните. Но бруталното полицейско убийство на Джордж Флойд и отприщените от него гневни протести, впоследствие насъсквани и толерирани от ляво-либералните кръгове в САЩ, бързо се изродиха в откровен бандитизъм, който бие, пали и мародерства.
И ако преди единиците, които клякаха по спортните подиуми в САЩ и по света по примера на Каперник, бяха приемани като форма на протест, то днес все повече отказът да се прави това е истинският протест. Протест срещу тоталитарното налагане на символи и ритуали на войнстващите прогресисти и либерали, против техния опит да наложат силово и ултимативно като единствено вярна тяхната собствена интерпретация на събития, ценности и личности. Най-пресният пример за това е отказът на голяма част от състезателите във „Формула 1“ да се подчинят на истеричния натиск да коленичат при откриване на новия състезателен сезон. И ценностният сблъсък тук беше изречен достатъчно релефно от единия от тях, който каза че неговата ценностна система повелява да пада на колене само пред Бог.

За превръщането на този въпрос в политико-идеологически разлом в САЩ (а със сигурност и по света), свидетелстват данните от актуалните социологически проучвания, според които онези, които не приемат протестите срещу химна са предимно в редиците на Републиканската партия, а привържениците му - в Демократическата.

Опартизаняването на темата, вероятно е сред причините яростните активисти на Black Lives Matter, които искат изличаване на всичко, напомнящо за расизма и робството в миналото, да не си и помислят да посегнат на един от главните (ако приемем техните обяснителни схеми) политически символи на робството и расовата дискриминация в САЩ - а именно Демократическата партия. Защото историческата истина е безапелационна - американските демократи са партията на робството, а републиканците - на борбата за премахването му. Линкълн е републиканец. Първите чернокожи конгресмени са избрани с бюлетината на Републиканската партия през 1870 г., докато Демократическата включва чернокожи почти век по-късно.

Истината е, че прогресивисти и либерали искат да деконструират обществото и да изградят своя „прекрасен нов свят“, заличавайки всяко различно демократично мнение, пренаписвайки историята, заличавайки паметта. Те искат не просто да контролират настоящето, за да диктуват бъдещето, а и да завладеят историята, за да контролират съзнанието. Затова днес партийните етикети за „ляво“ и „дясно“ са без значение, а мястото в политическия спектър се определя според позиционирането по всички тези разломни теми - глобализмът, религията, джендър-идеологията, климатичните теории, политиката на идентичностите.

Прочее, на колене - само пред Бог!