България има много легендарни спортисти, но не чак толкова много треньори. А в колективните спортове наставникът е още по-важен, отколкото в индивидуалните.

Третото място на световното първенство във Франция през 1986-а е сред най-големите успехи на родния волейбол и върхът в кариерата на Богдан Кючуков. Тогава той се нарежда в тройката на най-добрите в професията в България заедно с Иван Абаджиев и Нешка Робева. Но освен бронза он мондиала големият треньор има още куп успехи у нас и зад граница. Днес Богдан Кючуков навършва 80 години, като почти всичките е прекарал на игрището или край него.

- Навършвате 80 години и почти целият ви живот е минал във волейбола...

- Ако имах още един живот, също щях да го посветя на волейбола.

- Следите ли още играта?

- Да, старая се да посещавам всички мачове на националния отбор. Това е моят живот, моята страст. Работил съм с много играчи, постигали сме успехи. Благодаря за всичко на този прекрасен спорт.

- Как започна всичко?

- Почти случайно. Роден съм в Ямбол, малък спортен град. Всички в училище играехме баскетбол, участвахме на първенствата по лека атлетика и гимнастика. Едва в 9-и клас започнахме с волейбола. Не сме мечтали да станем големи спортисти. Беше просто едно увлечение към движението и игрите. В нашето училище имаше мрежа и игрище, а в другото топка. Момчетата от първа гимназия идваха с топката, ние слагахме мрежата... Колкото повече усвоявахме играта, толкова повече тя ни пленяваше.

- Сега на много хора звучи странно, но българи са учили италианците на волейбол. Всъщност става въпрос за вас...

- Да, помогнали сме за развитието на спорта в други страни – Тошко Симов и Драго Стоянов в Куба, аз в Италия. Участвал съм и в треньорски семинари, бях лектор на международната федерация. И до ден днешен отношението на италианците към мен е прекрасно.

- След това се завръщате в България и постигате един от най-големите успехи в историята на волейбола ни – бронзовия медал от световното през 1986-а?

- Преди до поема мъжкия, бях треньор на юношеския и младежкия. В юношеския събрах 25 момчета на 14-16 години и започнах да ги уча на азбуката на волейбола. После те станаха европейски вицешампиони в Клермон Феран и се развиха като големи играчи. В онзи момент имах предложение за поема националния тим на Кувейт. Ако бях приел, може би щях да мога да оставя един апартамент на децата си. И досега живея в жилището, наследено от баща ми. Но националният отбор е гордост за всеки. Тогава в България имаше много силно първенство, защото имаше забрана на състезателите до 25 години да преминават в чужди отбори. Към момчетата от младежкия отбор включих няколко от най-силните играчи от българското първенство – Боре Кьосев, Асен Гълъбинов, Петко Петков, Цветан Флоров, Митко Божилов, Петьо Драгиев. Стана хомогенна сплав от млади и опитни играчи. Младите бяха с големи амбиции, а по-опитните бяха почти на върха на славата си и имаха нужда от такова предизвикателство, за да демонстрират това, което са. Направихме страхотна подготовка, стигахме по 6-8 тренировъчни часа на ден. Беше им тежко, но после бяха доволни. Преди финалните срещи в Париж Боре Кьосев ми каза: „Тренер, така се чувствам, че сега да почне първенството, пак ще го изиграя“. Играхме достойно, загубихме от Бразилия в групата, но победихме Италия, а на четвъртфинала и силния отбор на Франция. Те мислеха, че ще станат световни шампиони, но ги надиграхме с 3:1. Така стигнахме до финалната четворка, в която си отмъстихме на Бразилия с 3:0 и взехме бронзовите медали. В един колективен спорт това е огромно постижение.

- Кой е най-забележителният играч, с когото сте работил?

- Много са, трябва да изброя поне две шестици. Не искам да пропусна някого и да го обидя. И все пак – от по-старите Боре Кьосев, Петко Петков, Асен Гълъбинов, Цветан Флоров, Петьо Драгиев, Пламен Христов, Митко Божилов; а от по-младите – страхотните Любо Ганев и Димо Тонев, които после направиха световна кариера и в Италия...

- Волейболът сякаш много се промени в последните години. Правилата, а също и самата игра...

- Всъщност не се е променил много. Преди сякаш беше по-красив, а сега е по-схематичен. Но волейболът си е волейбол, сега само има повече английски думи. Но и самата дума волейбол е английска – летяща топка. На пръв поглед е лесна игра – едно, две три – но в тези три подавания в рамките на пет секунди и половина са включени толкова много елементи, толкова майсторство. Мисля, че това го няма в други колективен спорт.

- Кога очаквате България отново да спечели медал от световно първенство?

- Имаме традиции в този спорт и те трябва да се върнат. Спорт, който не си тачи историята, няма настояще, още по-малко и бъдеще. Така е и с един народ. Но отдолу имаме талантливи ръце, перспективни млади момчета. Трябва само целенасочена и отговорна работа. Сега има трудности, но и ние сме имали. Кой ги е нямал? Трябва да ги преодоляват и да вървят смело напред и нагоре!

Любо Ганев:

Даде ми криле, благодаря, че го е имало

Любо Ганев е един от последните плодове на поколението, отгледано от Богдан Кючуков. Гигантът не е в основната шестица на паметното световно във Франция, тъй като е само на 20 години, но по ирония на съдбата прави най-успешна кариера зад граница след това.

„За мен е един от най-успешните български треньори, особено от тези, които аз съм имал – разказа Любо. - Няколко месеца, след като започнах с първия си треньор Сашо Тодоров в Русе, ме извикаха в разширения състав на младежкия отбор. Отидох да тренирам с големите звезди като Петьо Драгиев, Милчо Миланов... А Богдан Кючуков ми каза: „Ти още не си дорасъл за този отбор, но ако не те пусна, няма да разбереш какво е важно в играта. Да знаеш, че всички твои грешки са моя отговорност.“ На мен това буквално ми даде криле. Знаех, че дори да сбъркам, няма да съм виновен. Никога няма да забравя този момент. Може би това беше преломният миг, който ми даде възможност винаги да бъда уверен в това, което правя. Поздравявам го за юбилея, благодаря, че го е имало.“