Христо Стоичков направи поредното си звездно интервю. Камата разговаря с един от най-класните си съперници и завинаги негов приятел - легендарния Франко Барези. Малцина са футболистите като него, отдали целия си живот на родния клуб. Четвърт век той изкара във втория най-успял клуб в света – „Милан“ и записа със златни букви името си в историята на калчото. Има 531 мача, спечели 3 пъти турнира на европейските шампиони. Взе шест титли в Серия А. Двукратен световен клубен шампион. Прякорът му е Малкия, но всъщност е сред най-големите в двора на Цар Футбол.

- Франко, защо избра „Милан“, а не „Интер“? Има една толкова стара и интересна история.

- Моята история е чудесен пример за това, че понякога не е възможно човек да избегне това, което съдбата му е предопределила. Исках да бъдем заедно и да вървим рамо до рамо с моя брат Джузепе. И двамата се развивахме добре. Накрая обаче Фортуна реши да играем в два различни отбора. Не можахме да продължим заедно по пътя.

- Двайсет години или дори повече с фланелката на „Милан“. Как се справи Франко Барези с тази трудна задача и голяма отговорност?

- 20 години са наистина много. Една истинска и голяма любов между мен и „Милан“, където е второто ми семейство. Мога да кажа, че бях направо осиновен от клуба, защото започнах да играя в мъжкия тим едва на 18 години. Няколко сезона по-късно започна златна епоха, в която имахме големи успехи и много щастие. Там израснах като личност и съпреживях как „Милан“ се превърна в истински гранд и световен фактор във футбола. Спечелихме всичко, което може да бъде спечелено. Така тези чувства и невероятна връзка с клуба станаха наистина много силни и истински. Продължавам да съм тук. Сега, когато гледам някои от реликвите в тази зала на славата, се чувствам щастлив и доволен.

- Сподели ми за Паоло Малдини и за вашето приятелство, което продължава.

- Видях как Паоло порасна пред очите ми. Още от дете, от времето, когато дойде в отбора. Беше много млад. Още тогава обаче имаше силен характер. Огромни качества и талант. Напредна бързо и се наложи в отбора с много работа. Никак не е лесно на 17-18 години да играеш в клуб като „Милан“. А той дойде точно в най-добрия и успешен момент в историята на клуба. Затова трябваше да докаже, че е истински и че е велик шампион. И той го направи. След това продължи в посока нагоре и изгради кариерата си във всички посоки. Превърна се в легендата.

- Най-силният отбор в историята на „Милан“ имаше Ван Бастен, Гулит, Рийкард, Карло Анчелоти и теб. Как се случваха нещата в този славен тим?

- Според мен този отбор започна да расте през 1988 година. Подобри се още повече през следващия сезон с идването на Рийкард. Тимът вече беше много силен, но с него вече бяхме напълно окомплектовани. От една страна имахме наистина много мощна група италиански футболисти с впечатляващи технически качества. Към нея перфектно се вписаха холандците. Да намериш и да привлечеш трима шампиони като тях едновременно в един и същ момент беше истинско чудо. Днес това ми изглежда невъзможно. Бяха превъзходни във всяко едно отношение - с физиката си, с психологическата си устойчивост и естествено със своята невероятна техника. Така се създаде отбор, който за няколко години спечели абсолютно всичко, което може да бъде спечелено. Плюс още много важно нещо – освен успешно „Милан“ играеше красив и разнообразен футбол! Различен от това, което бяхме свикнали да гледаме по италианските стадиони. Организиран, нападателен и най-вече красив футбол. Това бе мечтата на нашия клуб. В частност на нашия президент, на нашия треньор и на нас самите. Да побеждаваме, но и да го правим красиво. Това в годините роди един истински миланистки дух и превърна публиката ни в футболни ентусиасти и естети за красивото.

- По време на кариерата ти като футболист на „Милан“ си бил с няколко големи треньори, но сигурно Ариго Саки и Фабио Капело са двамата, които работиха най-много за успеха на отбора? Най-вече работата на Саки през първите години.

- Началото не беше лесно. Когато пристигна в клуба, и за него беше сложно, защото не беше чак толкова известен. Трябваше да наложи стила си, да ни предаде начина си на мислене за играта и футболната си философия и култура. Тренировките бяха много важни за него. Там влагахме цялото си внимание. Правеше ги изключително интензивни. Затова неговият отбор роди толкова много истински шампиони. Имаше и нещо друго интересно. Никой от нас не беше печелил нищо. Имахме желание и огромна воля да го направим. Затова следяхме всички нови неща. Това е основната заслуга на Ариго Саки.

- Франко, спечели три купи на европейските шампиони и си играл на пет финала. От победните кой беше най-труден?

- Не играх в последния финал, защото бях наказан срещу твоя „Барселона“. Трудно е да се каже с категоричност за другите два, защото и в двата случая бяхме стигнали много уморени до последния мач в турнира. Затова можем да признаем, че това не бяха брилянтните уроци по футбол, които обикновено „Милан“ даваше. „Бенфика“ тогава беше много труден съперник с оптимален отбор. Добре организирани и с много силни единици с впечатляваща техника. Въобще тим от високо ниво. Ние обаче влязохме в мача концентрирани и внимавахме за всеки детайл от играта. Знаехме, че няма да имаме много възможности за гол и трябва да използваме всеки открил се шанс. Така Рийкард направи добра комбинация с двойно подаване с Ван Бастен и успяхме да победим и да триумфираме във втори пореден финал. След това не бяхме определяни твърдо за фаворит срещу „Барселона“. Но направихме невероятно силен мач и победихме напълно заслужено. Беше година, в която спечелихме и скудетото, и Шампионската лига.

- Какво чувства един истински капитан като теб, когато вдига купата на европейските шампиони?

- Истинска гордост. Велика чест и чувство на изпълнен дълг към отбора, чиито цветове си защитавал толкова години. Спечелването на Шампионската лига е реализирана мечта за всеки. Щастието ни тогава не може да бъде описано с думи. Най-много се радвахме на първата европейска титла, защото клубът беше чакал цели 20 години.

- Във футбола влязоха прекалено много пари. Това добре ли е за младите?

- Мисля, че футболът са разви много и разбира се това доведе до значителни промени. Те настъпиха най-вече в неща, които го съпътстват, но са външни за играта. Телевизионни права и предавания, бизнес и маркетингови стратегии на клубовете... Чувството и страстта към играта, които ние с теб имахме преди години, вече не са същите. Звездите са по-студени. Мечтите са напуснали футбола и мястото им е заето от сметките. На младите мога само да кажа, че, за да има дълга и успешна кариера, човек трябва да е по-умерен. И препоръчвам да търси равновесието и златната среда. Да има мечти и да ги преследва, но и да знае как да се държи със съотборниците си, с публиката, с медиите и най-вече да бъде постоянен.

- След теб, след Роналд Куман днес изгрява звездата на Върджил ван Дайк. Какво да очакваме от това младо момче? 

- Много ми харесва. Това, което особено ме впечатлява във Ван Дайк, е неговият твърд характер. Присъствието му на терена е подвластно на могъщата му физика и се вижда как респектиращите му изяви дават сигурност на целия отбор. И то наистина осезаемо. Факт е, че „Ливърпул“ похарчи доста пари за него, но определено си заслужава.

- Италианският футбол започва да възстановява блясъка си.

След няколко години на страдания нещата започват да си идват на мястото. Футболният ни пазар беше изостанал много от този на Англия, Испания и Германия. Станахме четвъртото по значимост първенство, а преди години бяхме свикнали да сме №1. Сега отново отбелязваме голям растеж. Привличаме големи шампиони като Роналдо и Лукаку. Тук играят и много футболисти от националния ни отбор, които бих нарекъл интересни млади момчета. Може все още нашият футбол да не е на нивото на другите три първенства от топ 4, но мисля, че винаги е приятно да се следят мачовете, защото играта е красива и приятна за окото.