Има ли смисъл бързането да бъдеш на мястото на събитието, когато става дума за Северна Македония

Не е лошо да започнем да събираме имената на хората от Северна Македония, станали жертва на антибългарските режими там

„При нас, в Македония, не се случва нищо, заради което да бързаш толкова, че да рискуваш живота си“. Това ми каза преди години Ким Мехмети, публицист, поет, писател и правозащитник, когато му признах, че за малко съм щял да се хвърля в канавката, защото съм искал да изпълня професионалните си задължения на кореспондент на българска медия и да бъда на мястото на събитието. 

Ким е роден в село Гърчец, близо до Скопие, пише на три езика - албански, сръбски и на местната норма, от която се отказа и се закле да не борави повече с нея поради обвиненията срещу него след изявлението му, че днешна Северна Македония е политически филиал на Белград. Думите му предизвикаха истинска медийна хайка срещу Ким, който никога не е спирал да атакува местния политически елит в Скопие, че слугува на Сърбия и на нейните интереси. Стар приятел и колега, който никога не ми е отказвал интервю или разговор, когато съм го молил я за актуален репортаж, я за някой от документалните филми, снимани за БНТ.

Албанец до мозъка на костите си, опортюнист по рождение и правозащитник по призвание и днес Ким Мехмети е трън в очите на политиците в Скопие и на медийните им прислужници. А те не са малко, за съжаление.

Една сутрин рано, някъде към 7 часа, ми звънна писателят Миле Неделковски. Не обичам такива ранни обаждания, защото винаги ме карат да си мисля най-лошото. И тогава се попитах: какво ли се е случило? Миле имаше обичая да ми звъни по всякакви часове на денонощието, винаги с оправданието, че има да ми съобщи важна новина, която като кореспондент в никакъв случай не бива да пропусна. Признавам, имаше някои случаи, в които наистина беше прав. Например, когато ми поднесе текста на Нишкото споразумение между владиците от Сръбската православна църква и Македонската православна църква, което след няколко дни взриви общественото мнение край Вардар. В някакъв разговор по-късно, когато Доста Димовска беше вътрешен министър, тя ми сподели, че местните служби са проспали тази среща и че хора като Миле са им предоставили текста на споразумението.

„Коста, тази сутрин около 6 часа полицията е извела от дома му Владо Мокров, качила го е на някакъв бус и го е отвела в непозната посока. Едва ли не по пижама са го подкарали“... Миле очевидно бе разтревожен, но аз бях шокиран. Владо Мокров бе приятел, някогашен журналист от „Нова Македония“, а в момента главен редактор на седмичното списание „Македонско дело“. Списанието, в тези времена на управлението на СДСМ и на неговия тогавашен лидер като премиер Бранко Цървенковски, бе единственият по-трезвен и разумен глас на скопския медиен пазар. А Миле като най-възрастен и опитен беше хем постоянен автор, хем и ментор на младите журналисти, работещи там. Колко истории от така наречените „забранени“ бяха изровени и публикувани за първи път на страниците на изданието. Драги Новоселски, който писа за убитите без съд и присъда 54-ма местни хора през нощта на 14 срещу 15 януари 1945 г. бе прегазен от кола на излизане от скопски ресторант. Убиецът още не е издирен.

Фамилията Мокрови са от Велес, от града на гемеджиите, но като че ли само Владо беше на страната на истината такава, каквато се е случила, а не тази, която описваха казионните журналисти.

„Знаеш ли каква е причината?“, попитах Миле. „Не, засега не, но ще разбера и ще ти звънна отново!“, отговори той. Какви ли не мисли ми минаха тогава за мотивите на властите да вдигнат рано-рано Владо от постелята и да го закарат някъде, а и какъв репортаж би станал от тази история? Вече предчувствах находката, когато Миле отново се обади и каза: „Закарали са го в Охрид, за да свидетелства по някакво дело, няколко пъти е получавал покана, но не се е явявал в съда. И затова са решили по този начин...“.

Някъде към 10,30 ми се обади самият Владо. „Коста, обявил съм пресконференция в 13,00 часа в мотела на Коцареви. Ще дойдат колеги от Охрид, от местните медии, но и кореспонденти на скопските. Много държа да дойдеш и ти. Искам историята ми да се чуе и извън граница, в България“. „Владо, дори да тръгна веднага, може би няма да мога да стигна навреме - знаеш колко е натоварен пътят към Охрид“. „Няма значение, когато дойдеш, ще те чакаме, без теб няма да започнем“.

Когато тръгнах, бе почти 11,00 часа. Как съм карал, но едно разстояние от около180 км, което при обичайни условия съм „взимал“ за около три часа, дори и повече, „глътнах“ за два часа и 20 минути. После си дадох сметка, че това е най-бързото пристигане от Скопие до Охрид за всичките ми кореспондентски години в Република Македония. Може би само пътуванията около трагедията с кораба „Илинден“ в Охридското езеро, при която загинаха 15 невинни и невиновни за нищо български граждани могат да оспорват бързината на онова пътуване. Може за това скоростно пътуване да съм споменал нещо пред Ким Мехмети, та той ми каза онази фраза, с която започнах текста си. И до днес обаче не съм сигурен в нейната правота, защото все пак има изключения, като това с пътуването по молба на Владо Мокров. Или с трагедията в Охридското езеро, която остави трайни и дълбоко горчиви спомени от всички години, прекарани оттатък границата. И не толкова с жертвеността на случая, колкото с демонстративното лицемерие на местните власти начело с премиера Никола Груевски и неговите министри, които се бяха притеснили само до момента, в който стана ясно, че българската държава, управлявана от новия, току-що избран и гласуван в парламента премиер Бойко Борисов, няма да има никакви имуществени и правни претенции към Република Македония. Всичко остана върху плоскостта на гражданските искове от страна на близките на загиналите 15 човека, ако поискат, разбира се, да ги предявят.

А когато стана ясно, че в редовния октомврийски доклад за напредъка на Република Македония от страна на Европейската комисия случаят няма да бъде споменат, всички от обкръжението на Груевски въздъхна облекчено. Казват, че дори и по чаша шампанско отпили. Но пък съдбата си знае работата - години след инцидента, когато той падна от власт, тъкмо онези негови министри, които носеха отговорност за случая, но се изнизаха от нея като мокра връв, сега са с най-много и тежки ефективни присъди за злоупотреба със служебното положение. В това число и самият Груевски, който получи и има да получава още години затвор, които, надявам се, някога да излежи. Независимо от чадъра, който опъна над него Виктор Орбан, приютявайки го на своя земя. Какво пък, и Орбан не е вечен, нали така?

С Владо се върнахме заедно в Скопие, този път спокойно и нормално. Минахме и през Гостивар, където същият този ден специалните полицейски сили, дошли от Скопие по нареждане на премиера Цървенковски, бяха осуетили несръчен опит на местните албанци да „вземат властта“ в града и да издигнат албанското знаме пред сградата на общината. Каква гледка беше само, да се смееш ли, да плачеш ли? Но за това - друг път.

Иначе Владо Мокров си отиде след тежка болест, която дори лекарите в Англия не успяха да победят. Но ако някога някой реши да изработи галерия на жертвите на тоталитарния антибългарски режим в Скопие, бих искал и той да бъде вписан в нея.