През април се навършват 100 години от рождението на великия сатирик

Четяха се стихове и епиграми, разказваха се вицове, говореше се открито срещу БКП

Няколко поколения български писатели могат да разкажат спомени за уникалното духовно обиталище – дома на Радой Ралин, където той приемаше всеки ден десетки творци от различни изкуства, на различна възраст, от цялата страна: без „предварително записване”, на чаша чай, в кабинета си, сред стотиците томове от класиците на родната и европейска литература. Нямаше начин човек да се обади по телефона на Радой, защото той нарочно не си прокарваше такъв. На всички любопитни по тази тема отговаряше: „Не ми се иска диалогът да става трилог...”. Всеизвестно е неговото стихотворение „Личен контакт”, където се казва:
..............................................
...под всеки балкон – микрофон,
на всеки клон – микрофон,
във всеки вагон – микрофон,
във всеки файтон – микрофон,
на всеки кон – микрофон,
във всеки салон – микрофон,
във всеки телефон – микрофон,
във всеки биберон – микрофон...
И халифската държава процъфтява
във възход непрекъснат,
защото личният контакт
с народа е непрекъснат.
Да, факт,
Под небосклона
осем милиона
микрофона...

И така, под ироничния поглед на налъма, поставен във ваза (който няма как да цъфне), в Салона на Радой Ралин се говореше абсолютно свободно на всякакви теми – политически, икономически, културни и особено литературни. Четяха се стихове и епиграми, разказваха се вицове, говореше се открито срещу БКП, разплиташе се съдбата на Солженицин или други емигрирали на Запад писатели от социалистическия лагер...

Както отбелязва днес видната ни писателка Екатерина Томова, „домът на Радой беше обществена приемна, където всеки – дори абсолютно непознат, можеше да влезе и да сподели мисли с гения на родната сатира”.

Точно при първите ми посещения в апартамента на първия етаж на ъгъла с ул. „Латинка” и бул. „Цариградско шосе” (тогава бул. „Ленин”) аз имах шанса да се срещна очи в очи с Екатерина Томова. Беше октомври 1981 г., само две седмици, след като поетът Георги Константинов беше така любезен да ме представи на Радой Ралин. Това се случи в края на септември 1981 г. на семинар на сп. „Родна реч”. Радой се зарадва, че се появява „нова сатиричка” в мое лице. Тук трябва да вметна, че в този период в сп. „Родна реч” бяха излизали само 3-4 мои стихотворения, но във в. „Средношколко знаме” имах публикувани повече фейлетони и интервюта, дори бях получила награда на сатиричния фестивал „Пауталия” (Кюстендил). Бях съвсем в началото на писателското и журналистическото поприще, нямах никакво самочувствие на „писател”, затова поканата от Радой да посетя неговия Салон ме изненада.

То е повече от стрес – на 18-годишна възраст „нахлух” в света на утвърдените писатели, които познавах само от кориците на книгите. Точно в тази драматична есен на 1981 г. най-много се говореше за сборника с документални разкази на Екатерина Томова „Забравени от небето”, но и скандалът с опита на Николай Хайтов да открадне този ръкопис през 1979 г. още не беше заглъхнал. Седях в кабинета на Радой и слушах с потрес подробностите, към които Екатерина Томова и Радой Ралин за пореден път се връщаха (може би заради мен!).

Това беше първият ми урок по достоверност, по принципност и доказване на истината. До този момент не бях и подозирала, че в литературните среди има войни между автори, задкулисни игри, дори престъпления. Ореолът, който комунистическата система беше изградила около определени верни на партията автори, беше непробиваем за обикновени хора. Но не и за Радой Ралин. Той не се страхуваше да етикира на всеослушание „Крадеца Хайтов”...

Това се случваше в една епоха-клетка за наивници, която днешните млади изобщо не могат да си представят.

Сега всеки може да пише каквото си иска в социалните мрежи и в стотиците информационни онлайн платформи, да обижда с нецензурни думи публични фигури, дори държавници... Ако попитате сега тези вечни недоволници, те пак ще ви кажат, че в България „няма свобода на словото”. Затова понякога ми се иска за една седмица Машината за времето да ни върне в социализма, за да видят днешните  хейтъри как вестниците и всички медии по цял ден повтаряха едно и също – главно „успехите на партията на всички фронтове, начело с другаря Тодор Живков”. Нямаше информация за убийства, обири, катастрофи, нито дори ред за някакво неблагополучие – било то природно явление, икономически провал, финансови загуби на държавата или социално недоволство. Да не забравяме, че цензорите във всяка медия даваха предварително инструкции „какво може и какво не може да се пуска”, дори кога и как да се появяват снимки на Тодор Живков и неговото обкръжение...

Затова широката аудитория в края на 70-те не знаеше нищо за случая „Забравени от небето”, а в писателското кафене от ухо на ухо се беше разнесла истината за опита на Хайтов да си присвои готовия ръкопис на младата тогава журналистка Екатерина Томова, която като репортер на сп. „Родопи” записва автентични разкази на столетници и прави анкета за живота им в Родопите. Готовият ръкопис с тези документални разкази е предаден от нея в издателството на Отечествения фронт. Оттам обаче го взима Хайтов и не го връща. Сменя заглавието на чуждия ръкопис и го предлага за отпечатване в издателство „Хр. Г. Данов” като свое произведение. Но Екатерина Томова научава за тази кражба и написва изложение до всички държавни институции, обвинявайки Хайтов в неправомерни действия. На помощ ѝ идват Радой Ралин и Светлозар Игов. Те организират многомесечна акция в защита на Томова – инициират подписка, в която се подписват около 150 писатели и други дейци на културата... Въпреки че Държавна сигурност вика многократно младата писателка и я обработва с идеята тя да се откаже от авторството, защото Хайтов е „свещена крава” на ЦК, Екатерина Томова издържа на многочасови разпити и настоятелно търси лична среща с Тодор Живков. Двамата с Радой завеждат дело срещу Хайтов в Съдебната палата, организират митинг от близо 100 души в деня на делото. ЦК нарежда делото да се прекрати...

След четири безуспешни опита за среща с Първия, все пак този феноменален случай на война между Хайтов и писателката е разрешен лично от Тодор Живков, който заявява на младата Катя, че е проучил подробно нейния случай и застава на нейна страна. Книгата излиза през април 1981 г. и получава Годишната награда на СБП, следват няколко преиздания, широк отзвук в обществото, ласкави оценки на критиката. Няколко години по-късно Любомир Левчев награждава Екатерина Томова с орден „Никола Вапцаров” за участието й в Международните писателски срещи.

Цялата тази сага изглежда невероятна! Как една крехка млада жена съумява в края на 70-те да се изправи срещу „Властелина на Родопите”...

Борбата срещу такива цербери в изкуството и литературата беше мисия на Радой Ралин. Той беше центрофугата на недоволството на интелигенцията срещу всякакви несправедливости. В неговото артистично обкръжение присъстваха забележителни фигури от света на литературата, театъра, киното, музиката. Тук имах невероятния шанс да се запозная с Кирил Топалов (университетски преподавател, сценарист, белетрист), с поета Борис Христов – превърнал се още в началото на 80-те в икона на метафоричната поезия, с художника Калин Николов и поетесата Мирела Иванова, с литературните изследователи Божидар Кунчев и Вихрен Чернокожев, с изкуствоведа проф. Димитър Аврамов, с белетриста Кольо Николов и поета Георги Белев, с проф. Николай Генчев, с видния преводач Норберт Рандоф, на когото по-късно гостувах в Берлин... Няма да забравя как един ден заедно с Радой посетихме Александър Геров – мълчалив и сам, отслабнал и бледен, компания му правеше вечната догаряща цигара в полумрака на студения му дом с незаключена врата... Както няма да забравя и грандиозния концерт на Милчо Левиев в България през 1982 г. в зала 1 на НДК, когато Радой беше изкупил билетите на цели два реда от залата, за да настани на тях своите приятели. Днешните почитатели на джаза едва ли знаят, че през 1980 г. именно Радой Ралин уговаря с Людмила Живкова да се изпрати покана до Левиев и да се осигури безпрепятствено завръщане на популярния ни музикант в родината след 10-годишно изгнание.

Радой обичаше хората, отнасяше си към всеки с разбиране, очите му проникваха и в най-малките детайли, които излъчваше неговият събеседник. А как умееше да насърчава младите поети! Това изкуство да дадеш искрица надежда на другия, че все пак е написал нещо стойностно, го притежават само истинските ментори в изкуството. А те са безценни и рядко срещани.

Радой взимаше листа със стихотворението, което му бях донесла, и почваше да чете на глас. Спираше почти на всеки ред, за да се усети ефектът от римата или ритъма, търсеше изненадата в стиха, обичаше да казва репликата: „Я да помислим не може ли тази дума да я заменим с друга”. И веднага предлагаше решение. Така ми е коригирал отделни строфи в много стихотворения – ненатрапчиво, не с дидактика или високомерие...

Придружавах Радой при негови срещи в Дома на киното, в писателското кафене и в ресторанта на СБЖ – така изградих незаменими контакти и познанства с ключови фигури на тогавашния литературен живот. Ефектът от неговото влияние в личното ми литературно развитие усещам дори до днес – 40 години по-късно...

Ще завърша тези мои кратки фрагментарни спомени с една случка от личен характер. Големите промени в страната бяха във вихъра си, социалният и политически кипеж не беше оставил никого безразличен. През 80-те посещавах Радой Ралин всяка седмица, а през 90-те минаваха месеци, без да се видим. Точно 10 дни след 10 ноември 1989 г. родих дъщеря си Адриана и бях заета неотклонно с нейното отглеждане години наред. Но в един летен ден на 1993 г. я заведох при Радой. Влязохме при него и аз само промълвих: „Това е Адриана”. Той я погледна с благия си поглед и усмихнат каза: „Сбъркала си. Това не е Адриана. Трябвало е да я кръстиш Адриатика... Виж какви дълбоки зелени очи има. Това е цветът на Адриатическо море...”.

Такъв беше Радой Ралин: във всяко живо същество той откриваше уникалността, заради която си заслужава да живеем и да бъдем щастливи.

Текстът е част от новоизлязлата книга на Анжела Димчева „Под лазера на критика”, издателство „Богианна”, 2021.