България е първата славянска държава, която поставя мозаечна икона в базиликата „Сан Клементе“ в Рим

На 14 февруари 1969 г. римският папа Павел VI отслужва тържествена литургия

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Почитта към делото на Кирил и Методий има дълбоки традиции в народната памет. Ако днес все още се видят дискусии за произхода им и се пренебрегват редица древни текстове чрез обявяването им за „легенди“, то през Възраждането в нашите земи се налага разбирането, че те са български първоучители. Съвсем естествено народното преклонение прераства и в поклонничество, поради което през 1929 г. България е първата славянска държава, която поставя мозаечна икона в базиликата „Сан Клементе“ в Рим, където на 14 февруари 869 г. е погребан Константин-Кирил Философ. Иконата е изработена от родения в Солун проф. Любомир Далчев, поставена е централно над самия гроб, а надписът под нея гласи: „В памет на българския равноапостол и просветител Св. Кирил от българския народ“. По-късно там се появяват и благодарствени надписи от други славянски народи.

Едно събитие от 1969 г., за което в някогашния комунистически лагер е наложено мълчание, разтърсва хората със свободна съвест в Македония. Създадената две години преди това с благословията на властта в Белград автокефална Македонска православна църква, решава за първи път в историята да изпрати своя поклонническа делегация в Рим по повод е 1100-годишнината от успението на Св. Кирил.

На 14 февруари 1969 г. римският папа Павел VI отслужва тържествена литургия и въпреки че предстоящата визита е била координирана с югославския посланик Вьекослав Цвърлье, Светият отец е слисан от внушителния състав на появилата се югославска група. Тя е водена от членовете на Изпълнителния съвет на СР Македония Иван Катарджиев и Владо Малески, придружени от представителите на Македонската академия на науките и изкуствата акад. Харалампие Поленакович и проф. Франьо Бачич, а също така ставрофорния протойерей Климе Малевски, митрополитите Климент и Кирил и самия македонски архиепископ Доситей Стойкович.

Провежданият от папата ритуал е католически, поради което представителите на скопските църковнослужители нямат отношение към него. Тяхната задача е съвсем друга - да разпространяват изобилстваща с фалшификации пропагандна литература и да поставят плоча на гроба на Св. Кирил „со благодарност од македонскиот народ“. До тогава в света няма подобни надписи, поради което предприетата от Югославия акция е окачествена от македоно-българската емиграция като поредната антибългарска провокация. В най-синтезиран вид подмяната на фактите личи в твърдението на Македонската православна църква, която признава, че е създадена през юни 1967 г., но се обявява за наследник на „Охридската архиепископия, съществувала от времето на Свети Кирил Солунски, но неканонично закрита през 1767 г., с ферман на турския султан по искане на Цариградската патриаршия“.

По повод разпространените в Рим лъжи, на 25 август 1970 г. Централният комитет на Македонските патриотични организации и Българската епархия в САЩ и Канада съвместно подготвят обширно изложение, озаглавено „Едно поклонение пред гроба на Свети Кирил в Рим в името на планиран национално-културен геноцид“. Документът има широко международно разпространение и в него се изтъква, че „цивилните лица от групата не могат да се смятат за представители на народа, защото никога не са ставали демократични избори, откакто въпросната област е заграбена от страна на Югославия, т. е. от 1918 г. насам“. Тази констатация в изложението наистина е важна, защото към онзи момент единственият референдум, провеждан в Македония, е в началото на 70-те години на XIX в., при който над 2/3 от християнското население декларира, че е българско и се присъединява към Българската екзархия.

Другият важен момент, на който македонските българи обръщат внимание, е, че остава „неразбираемо кой е „народа“, от чието име групата се е представила пред гроба на Свети Кирил“. На територията на СР Македония „живеят около един милион славяни и приблизително половин милион неславяни - турци, албанци, ромъни, евреи, цигани и др. Всички те общо съставляват там народа. Безсмислено и напълно произволно е пред християнския светец да се поднася благодарност и възхвала от страна на стотиците хиляди мохамедани и други нехристияни... Ако пък делегацията е искала да поставя плочата само от името на македонските славяни, държим да отбележим, че македонски славяни, всъщност българи, се намират - около осемстотин хиляди души - в границите на България, т. е. приблизително толкова, колкото са на брой под властта на Югославия.

Те никога не са упълномощавали споменатата „делегация“ да поставя от тяхно име възпоменателна плоча в базиликата „Св. Климент“ в Рим, тъй като още в 1929 г. от името на всички българи стои плоча над този исторически гроб. Това означава, че в 1929 г. е изразена почитта и на онези един милион българи, които тогава пъшкаха под тиранията на сръбското кралско управление и които днес Югославия с декрет е обявила за някаква „македонска народност“, никому непозната в историята до идването на комунистическата диктатура там. Нека да поясним, че между намиращите се в България македонски българи, най-малко 400 хил. души са членове на семейства, които се намират под югославска власт“.

Особено остра е реакцията срещу македонския архиепископ Доситей Стойкович. Посочено е, че той е „неотдавнашен викарий на сръбския патриарх в Белград... Преди три години той се е нарекъл Охридски архиепископ, претендирайки, че е възстановил - с помощта на югославската комунистическа власт - старата Охридска архиепископия. Напълно фалшива е тази негова претенция. Да възстановиш значи наново да създадеш нещо, което по-рано е съществувало. Но онова, което действително е съществувало в далечното минало, това беше Българската Охридска архиепископия. Тя бе обявена за първи път през 1018 г. от византийския император Василий II, познат в историята с названието „Българоубиец““.

В изложението също така е посочено, че византийската, а по-късно османската власт, е регистрирала официално това население като българско, поради което през 1859 г. самият папа Пий IX със специална була признава българската народност в Македония. Традицията е толкова силна, че от тогава дори и през 1970 г. в изданието на Ватикана „Ануарио понтифичио“ Охрид е сочен като град в Западна България.

Македонските българи се жалват, че след 1913, 1919 и 1944 г. Югославия насилствено затваря всичките над 1300 български черкви с 73 български манастира, 7 български владици и 1310 български свещеници, а също така 1370 български училища с 2266 учители. Поради тази причина югославското ръководство трябва да отговаря за извършеното насилие, „което е истински национално-културен геноцид по отношение на българщината“. Някои от формите му след 1944 г. се изразяват в „насилствена подмяна на личните имена на десетки хиляди души в заграбената от Югославия македонска област“; промяна на Кирило-Методиевата азбука на нашия народ и доближаването и до сръбската; непрекъснато вмъкване на сръбски думи и изразни форми в народния български говор в Македония, прогласявайки този изкълчен език за „македонски“; забранява се използването на българското име; създават се фалшификации чрез използването на географското име „Македония“ и те се налагат в училищната система.

Документът завършва с констатацията, че „македонското освободително движение ратува за създаването на независима Македония, с което македонските българи правят върховна жертва, приемайки доброволно да останат вън от границите на България. Правят това в името на балканското помирение“. Този принцип и днес не е загубил своята актуалност.