Напълно неизвестна на българската общественост поетеса спечели Нобеловата награда за литература. Американката Луиз Глик е 16-ата жена нобелов лауреат за литература, редом до Селма Лагерльоф, Вислава Шимборска, Тони Морисън и др. А причината да не е известна в България е, че Глик никога не е превеждана на български език.

Макар че за възрастта на дамите не е учтиво да се говори, първото, което трябва да споменем, е че Глик е на 77 г., има издадени 12 стихосбирки и два тома с есета и, освен на Нобеловата, е носителка на наградата Пулицър, както и още няколко големи литературни награди, сред които е титлата „поет лауреат на САЩ”. Тя е член на Американската академия за изкуства и литература, канцлер е на Академията на американските поети.

Фамилията й се изписва с „У” с умлаут - U (Gluck) и би следвало да се траскибира като Глюк, но американците я наричат Глик. Тъй като е американска поетеса, ние също ще се съобразим с тази особеност.

Луиз Глик е родена на 22 април, 1943 г., в Ню Йорк в семейството на еврейски емигранти от Австро-Унгария - Даниел и Биътрис Глик. „Научих се да чета като много малка, - споделя поетесата. - Баща ми обичаше да пише стихове. И децата започнахме да пишем книги много рано, сами си ги илюстрирахме и текстовете обикновено бяха в стихотворна форма.” Първите си стихове пише една 5-годишна. А на 13 вече е взела твърдото решение да стане поетеса. Пише стихове ги изпраща на литературни списания. „Те ги отхвърляха, но аз бях упорита”, казва тя.

Въпреки този ранен опит с римите, стиховете на Глик много рядко са римувани. Първата й стихосбирка „Първороден” (Firstborn) излиза през 1968 г. - тогава Луиз е на 25 г. Но талантът й е оценен доста по-късно, едва с публикацията на книгата „Триумфът на Ахил” през 1985 г. Вече сборникът „Дивият ирис” (1990 г.) й носи заветния за всеки човек на перото „Пулицър”. Днес вече Глик е една от най-разпознаваемите съвременни американски поетеси.

Но макар да е целуната от успеха, личният живот на Глик не е толкова радостен. В младежките си години тя заболява от анорексия - хранителното разстройство често е стигма на свръхинтелигентните девойки, разяждани от перфекционизъм, неувереност и самовзискателност. Манията за чистота и контрол я водят до прага на смъртта. Години на терапия са нужни, за да пребори фаталното заболяване. Започва да посещава курсове по поезия.

Учи в Колумбийския университет, но го напуска, преди да получи диплома. За да се издържа, работи като секретарка - това е добра възможност да пише стиховете си на машина в свобостото си време. „Първороден” се приема добре от критиката, но след този блестящ дебют Луиз получава творчески блокаж и не може да пише. През 1971 г. започва да води курсове по поетично майсторство в „Годар колидж” във във Вермонт. Студентите й дават нов живот, стават причина за възроденото й вдъхновение за последвалите още 11 стихосбирки. В една от летните писателските програми се запознава с Джон Драноу, от когото забременява.
Раждането на сина й Ноа през 1973 г. не я превръща в идеалната майка, не й носи огромна радост и усещане за пълнота, напротив - тя се чувства ограбена и объркана. Но пък й дава огромно вдъхновение. С бащата на Ноа се венчават през 1977 г.

Резултатът на майчинството е третата стихосбирка на Глик, (Descending Figure, 1980), заради която критиците, колегите поети - по-специално Грег Кузма, и обществеността я обявяват за детемразка. Особено силно негативно впечатление прави стихотворението „Удавените деца” (The Drowned Children). През същата година пожар унищожава къщата й във Вермонт, с нея изгарят абсолютно всичките й вещи. Което пък става повод за следващата й стихосбирка „Триумфът на Ахил”, (The Triumph of Achilles 1985).

През 1994 г. тя издава първия от двата си сборника с есета - „Доказателства и теории: есета за поезията” (Proofs and Theories: Essays on Poetry). Другият излиза едва през 2017-а. Озаглавен е „Американска оригиналност: есета за поезията” (American Originality: Essays on Poetry). От 2004 г. е хоноруван преподавател в Йейлския университет. Преподава в Масачузетс, Бостън и Айова. Днес живее в Кеймбридж, Масачузетс.

Обама я награждава в Белия дом

През 2016 г. президентът на САЩ Барак Обама я награждава с „национален хуманитарен медал” на тържествена церемония в Белия дом.

Американската критика я определя като майстор на черния хумор, на злъчния сарказъм и с оригинално остроумие. Пословична е с пестеливостта на думите си и умението си да вплита личните си изживявания в класическите митове. Темите, за които пише, са семейството, децата, връзката между поколенията, самотата, смисълът на живота, страхът от смъртта, тленността.