За втори пореден път пиша за филм с болест, но този, въпреки че доста от действието се развива в клиника, е къде-къде по-гледаем от “Капоне”. “Обикновена любов” излъчва човечност.

Ирландците Джоан (Лесли Манвил) и Том (Лиам Нийсън) са към 60. Тя е дребничка, той - дългуч. Разхождат се по крайбрежната улица, стигат до голо дърво и се връщат обратно. Това правят всеки ден. Вечерят, гледат телевизия, лягат, закусват... В уютния им дом има огромен аквариум с една златна рибка. Хармонична двойка са, въпреки че непрестанно се дърлят за нещо. Дискретно се намеква, че дъщеря им Деби - има снимка на шкафа - е починала. И двамата, особено той, имат чувство за хумор. Смеят се заедно. От сърце.

Филмът започва с коледно настроение. Елхата още грее. Изведнъж, както се приготвя за лягане, Джоан напипва нещо в гърдата си. Моли Том да провери, той го прави, но не обръща внимание. Притеснява се едва, когато я диагностицират с рак на гърдата. Неотлъчно е с нея - в болницата, у дома, в колата. Ходят заедно и на пазар, разбира се, а в хипермаркета се карат ядно за дреболии. Когато златната рибка умира, брадатият Том ридае и отива да купи нова, за да не разбере Джоан, колкото и да не я е обичала.

След операцията тя въздиша с облекчение, но за кратко - налага се химиотерапия. Том е с нея и на преливането. Тя е все по-изнервена. Запознава се с Питър (Дейвид Уилмот) - гей, който умира и страда, че неговият партньор Стийв (Амит Шах) ще остане сам. Той също дава сили на Джоан. Том сам є остригва косата. Тя слага перука, която току сваля. Нещата се усложняват. Джоан праща Том на гроба на дъщеря им. Виждаме младия Стийв чрез случайната среща с Том в болницата. Питър умира. Отново наближава Коледа - Джоан и Том подреждат домашната украса. Сложен е още един прибор...

Ирландецът Оуен Маккафърти е описал в сценария история от собствения си живот. Проникновена, интимна драматургия - и дълбока, и лежерна, и депресивна, и нежна. Филмът е конструиран точно и е заснет чудесно - в делничния живот пребладават кафявото, червеното и зеленото, а в болницата цветовете са луминисцентно ледени. И музиката не е весела, но е адекватна на състоянието на героите - ту дискретна, ту виеща.

Режисьорите градират емоционалното напрежение през статичност, многословие, дреболии и най-вече - паралитично всеотдайни актьори. Извънредна роля на Лиам Нийсън - не си спомням друг път да е бил толкова деликатен, хрисим и обичащ. И Лесли Манвил е страхотна - никак не е лесно да преминеш през ада на узнаването, оперирането, химиотерапията, другата операция... А тя играе абсолютно органично. Много е симпатичен е и Дейвид Уилмот в ролята на смелия Питър - визуално напомня на Борис Джонсън.

Гледали сме толкова много филми за болни от рак - и деца, и жени, и мъже на различна възраст. Преди да видя “Обикновена любов”, си мислех, че вече няма какво да се каже на тази тема. Но ето, че ме изненада. Без да е мелодраматичен, въпреки че зрителят е съпричастен към семейната драма, на очи се набиват дребните детайли, които правят живота стойностен. Докато го гледах, си спомних за прекрасния филм на Майк Лий “Още една година” (2010), където, както обикновено, британският майстор на социалния реализъм разказва с иронична изящност и безподобна проницателност банализмите на днешното лондонско битие чрез възрастна семейна двойка, но без екстремности. Делнично-смешен низ от преживелици, филмът пробожда с лъчистост. След него животът изглежда радост, остаряването - по-поносима неизбежност, а киното - олтар на хуманността. Е, горе-долу същото изпитах и с “Обикновена любов”.