Дипломат от 30 години. Любомир Кючуков вече е един от доайените на това поприще у нас. С него разговаряме дни след международния скандал, който предизвика президентът Радев с думите си, че Крим е руски. Разбира се, друга важна тема е какво ще стане с българското вето за членството на Северна Македония в Европейския съюз.

- Толкова ли е безобидно това „Крим е руски“, колкото се опитват да го докажат президентът Радев и хора около него, г-н Кючуков?
- Фразата на президента, че „в момента Крим е руски“ действително предизвика политически ажиотаж - но повече в предизборна и следизборна България, отколкото в международен план. Очевидно имахме една непрецизирана формулировка, която даде основание за това. Както е и очевидно, че има стремеж да се интернационализират изборите в България и да се инспирира вътрешен дебат и международна реакция, изместващи фокуса от изборните резултати. За съжаление този подход поставя под въпрос една достатъчно ясна и последователна българска позиция в продължение на вече седем години. Защото нито една значима политическа партия в България и нито една институция, включително и президентът Радев, никога не са поставяли под въпрос принадлежността на Крим към Украйна. И едва ли може непредубедено да се слага знак за равенство между констатацията, че Крим в момента е под руски контрол и признаването на присъединяването на полуострова към Русия. Що се отнася до санкциите - те могат да посочат виновник, но не могат да решат проблем. Особено когато са извън системата на ООН. И практиката за изминалите години показа, че тяхната ефективност е лимитирана и те не само не водят до промяна на позицията на Русия, но допълнително консолидират руското общество. Тук може би си струва да си припомним, че Съветският съюз се разпадна не под натиска на Студената война, а вследствие на разведряването, прехвърлило отношенията между двете системи от полето на конфронтацията в това на съревнованието.

- Какви последици за България може да има влошаването на отношенията ни с Украйна, ЕС и САЩ? Краткосрочни или по-трайни? Трябва ли Радев да се извини на Украйна? Външният министър Кулеба го нападна много остро.
- Украйна беше в правото си да поиска разяснения и това е естествена реакция. И получи съответните уверения както от българския посланик в Киев, така и в последвалото изказване на президента Радев, потвърждаващи досегашната българска позиция в подкрепа на териториалната цялост на страната. Това дава отговор и на притесненията, изразени от посолството на САЩ в София. И тук позицията на България изцяло съвпада и с отговора на говорителя на Европейската комисия на журналистически въпрос по темата. С това от дипломатическа гледна точка въпросът би следвало да се счита за изчерпан. И персоналните коментари към президента на България от страна на чуждестранни политици определено отиват отвъд нормите на добрите дипломатически практики.

- Ще се наложи ли България да предостави бази на САЩ на Черно море? 
- Това е по-скоро въпрос, касаещ инструмента за постигане на политическите цели. По-важен от него обаче е подходът, към какво точно се стремим. Засилването на конфронтацията и военното противопоставяне в района на Черно море рязко увеличава рисковете от военен конфликт, пряко засягащ и сигурността на България. Първо, защото спиралата на конфронтацията има тенденция към самодинамизиране. Второ, защото нараства опасността от излизането u извън контрол, включително и в резултат на целенасочени действия на „проксита“ на някоя от конфликтуващите страни. Не на последно място - защото по този начин би се нарушила Конвенцията от Монтрьо от 1936 г., лимитираща количеството, общия тонаж и времетраенето на престоя на военни кораби на не-черноморски страни в Черно море. Най-общо аз бих казал, че има няколко възможни сценария за развитие на ситуацията в Украйна.

- Кажете ги.
- Първият, на който на практика сме свидетели, е сценарият „застой“, или замразяване на конфликта. Това означава двете страни да се въздържат от едностранни действия, имащи потенциала да предизвикат нова „гореща“ фаза. Проблемът е, че само по себе си това не води до дългосрочно решение, по-скоро обратното - укрепва разделението и прави още по-труден диалога. Вторият сценарий е „военна победа“. Опитите за такъв тип решение, дори и от отделни местни формирования извън контрола на противостоящите страни, може да изправи пред директен сблъсък дори глобалните актьори, включително ангажиране на НАТО и Русия. А това е един непостижим (и надявам се - немислим) подход. Въпреки че събитията в Нагорни Карабах от миналата година дадоха основание за редица твърдения в Киев, че е възможно решението на конфликтите в пост-съветското пространство по военен път. При третият сценарий, „едностранни отстъпки“ въпросът е може ли да се очаква, че Русия ще направи значими отстъпки, за да излезе от международната изолация? Това изглежда напълно нереалистично в условията на продължаваща конфронтация. Всичко това води до поне два базисни извода. Първо, Крим ще остава дългосрочен източник на напрежение, който ще блокира намирането на каквото и да било решение. Второ, няма алтернатива на политическия диалог. Като само съвместно договорени и стриктно изпълнявани мерки могат да доведат до постепенно намаляване на напрежението.

- Покрай изборите се създаде напрежение с Турция, каквото не бяхме имали много отдавна. Да чакаме ли последици? 
- Да, напрежение, свързано с изборите, се създаде и в отношенията с Турция. В този случай българската държава имаше да решава две задачи. Първата, да не позволи намеса на чужда държава в избирателния процес в България - било то под формата на агитация, било чрез други действия на официални турски представители. И тук реакцията на Външно министерство беше естествена и наложителна. Втората, да не позволи български граждани да бъдат възпрепятствани да упражнят правото си на глас. Тук обаче станахме свидетели на блокада и други протестни, които имаха точно обратната цел и които българските власти не предотвратиха. Освен държавата обаче своята отговорност имат и политическите партии и обществото като цяло. Защото прехвърлянето на политическата конфронтация в етническото поле би могло да има много тежки последици за страната.

- Ще се огъне ли България пред тоталния натиск от страна на ЕС и САЩ за РС Македония? Идва ли часът на истината? 
- Натискът действително е силен и предстои тежък период за българската дипломация. България много успешно се самоизолира и загуби предимството си на страна членка на ЕС. За съжаление страната ни не среща подкрепа от никого - нито в ЕС, нито в НАТО, нито в региона. Но най-вече България загуби в очите на гражданите на РС Македония. Което е неоценим подарък за македонизма, който в продължение на десетилетия се стреми да докаже, че хората от двете страни на границата нямат нищо общо помежду си. Блокирането на началото на преговорите създаде силни антибългарски настроения в РСМ. С други думи, това което македонизмът като идеология на разграничаването и противопоставянето не успя да постигне за десетилетия, българските политици постигнаха за по-малко от две години. Противно на общоприетото мнение аз считам, че България е губеща от продължаващия блокаж. Страната ни губи позиции в ЕС и постепенно се превръща в „страната на единствения проблем“ (one-issue country, както казват англичаните), което ограничава влиянието u при обсъждането на други проблеми. Нещо повече, страните, които по принцип са най-сдържани към самата идея за разширяване на ЕС (Франция, Нидерландия) сега се възползват от българското вето, за да подобрят отношенията си с държавите от Западните Балкани. Дори Гърция вече е сред най-сериозните поддръжници на РСМ. И едва ли следва да ни изненадва ироничната забележка на журналист от Скопие, че след българското вето, ако на следващите избори сръбският президент реши да се кандидатира за президент на РС Македония, той вероятно ще бъде избран.

- Вече е ясно, че България ще отстъпи от ветото си. Не е ясна цената. Каква според вас трябва да бъде тя? Защо доживяхме Скопие да ни определя външен министър в лицето на Даниел Лорер? 
- Самото блокиране на началото на преговорите беше аргументирано като средство, а не като цел. С други думи - че България ще даде съгласие за стартиране на процеса при определени условия. Пътят към постигането на споразумение е само един - диалог. При това директен, между двете страни, без посредници. И за да е ефективен, резултатът трябва да бъде двустранно, взаимно прието споразумение. Следва да се отбележи, че в последните месеци има известна динамика в това отношение. Преакцентирането върху защита правата на българските граждани и гражданите с българско етническо самосъзнание в РС Македония прави българската позиция и аргументи по-разбираеми за ЕС. Формулирането на така наречените „5 точки“ пък имаше за цел да извади България от позицията на кръгова отбрана и да u даде възможност тя да поеме инициативата и да предложи базата за споразумение. Позицията на лидерите на „Продължаваме промяната“ от своя страна извежда диалога на преден план, което също говори за активизиране на българската политика по въпроса. Следва да се има предвид също така, че в рамките на преговорния процес България ще разполага с много сериозни възможности да отстоява своя интерес при обсъждането на всяка една глава - и да търси подкрепа на други страни членки на Съюза за това. Що се отнася до идеята на бившия македонски премиер Владо Бучковски за бъдещия български външен министър, то най-меко казано това не прави добра услуга на г-н Лорер.

- Един въпрос към вас като директор на Института за икономика и международни отношения. Кога очаквате да започне стабилизирането на икономиката на България? Поправима грешка ли е забавянето на внасянето на Плана за възстановяване и развитие?
- Фактът, че България остана предпоследната страна, която внесе своя Национален план за възстановяване и развитие безспорно е минус за страната. За съжаление беше изгубена една година за оформяне на първоначалния вариант, който обаче се оказа по-скоро сбор от отделни проекти, отколкото цялостна визия за развитието на страната през следващите години. Като по този начин България рискуваше да „усвои“ огромни за нашите условия еднократни средства, но с много спорен, дори минимален ефект. Естествено и политическата криза и липсата на парламентарно излъчено правителство допълнително забавиха корекцията на плана и на даден етап България трябваше да търси верния баланс, а по-точно казано дори да избира - между по-бързото представяне на плана и неговата доработка. Като трябва да се има предвид, че планът трябва тепърва да бъде одобрен не само от Европейската комисия, но трябва да бъде подкрепен и от страните членки на ЕС, а това можеше да доведе до връщане за преработка и нова загуба на темпо. На практика България не губи пари от забавянето - защото средствата за всяка страна по този план са разпределени. Но загубата на време започна също да носи сериозни негативи. Теоретически осигуряването на такъв значителен финансов ресурс би следвало да помогне на страната ни да наваксаме част от изоставането като икономика и стандарт на живот от другите страни в ЕС. Но колкото повече изоставаме с възстановяването от пандемията, толкова по-малки са шансовете това да се случи на практика.

Нашият гост
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. От 1996 г. до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет. От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи. В средата на 2009 г. става посланик в Лондон. Владее английски, руски, румънски, френски, италиански. Сега е директор на института за икономика и международни отношения.