Все повече приемаме насилието, употребата на оръжие, войната като допустими и дори легитимни инструменти за разрешаване на спорове и конфликти, смята дългогодишният дипломат, бивш зам. министър на външните работи и посланик в Лондон Любомир Кючуков. Според него стигматизирането на политическия опонент, все по-агресивната политическа риторика, където етикетът измества аргумента, извеждането на силата като основен инструмент за решаване на спорове и конфликти в крайна сметка получават своя логичен завършек в подобни атентати като този срещу Доналд Тръмп. Кючуков припомни, че неотдавна атентат имаше и срещу словашкия премиер Робърт Фицо.

- Осъмнахме с гръмотевичната новина за атентата срещу Доналд Тръмп, господин Кючуков, в навечерието на откриващата се днес конвенция на републиканците в САЩ, на която той трябва да бъде официално обявен за техен кандидат за президент на изборите на 5 ноември.  Рано е сигурно за коментари, но какви ще бъдат последиците от това?
- Опасенията от възможно политическо насилие в САЩ, свързано с предизборната кампания и евентуално срещу Тръмп, доста отдавна присъстват в публичното пространство. Тепърва предстои да видим как това ще се отрази на настроенията в американското общество. Рязкото нарастване на кризисното съзнание и задълбочаващите се вътрешни разломи в западните общества (израз на което е и повсеместното нарастване влиянието на крайно десните, популистки и националистически сили), в съчетание с ескалиращите военни конфликти и милитаризацията в света, са тези предпоставки, които създават благоприятна среда за политическото насилие. А най-дълбоката промяна е в общественото съзнание. Ние все повече приемаме насилието, употребата на оръжие, войната, като допустими и дори легитимни инструменти за разрешаване на спорове и конфликти. Като промяната в мисленето рано или късно води до съответното действие. Да не забравяме, че съвсем неотдавна станахме свидетели на атентат и срещу словашкия премиер Фицо. Стигматизирането на политическия опонент, все по-агресивната политическа риторика, където етикетът измества аргумента, извеждането на силата като основен инструмент за решаване на спорове и конфликти в крайна сметка получават своя логичен завършек в подобни атентати. С достатъчно висока степен на достоверност може да се предположи, че светът тепърва ще бъде изправен пред нови трусове и колизии. Впрочем, призракът на Тръмп очевидно витаеше в кулоарите на срещата във Вашингтон.

- И как ще я коментирате тази юбилейна среща на върха на НАТО във Вашингтон? Какви са основните изводи от нея, според Вас?
- Срещата имаше за цел да демонстрира консолидацията на НАТО и да препотвърди силната подкрепа за Украйна. Преди 20 г., при напускането си на поста, генералният секретар на Алианса лорд Робъртсън настояваше, че НАТО трябва да намери своята нова необходимост и полезност. След началото на руската агресия никой вече не говори за „мозъчна смърт” на Алианса, нещо повече – той се разшири с Финландия и Швеция. Основният акцент на срещата беше силната политическа подкрепа, „до край”, към Украйна и нейното инструментализиране във военен план. Заключителната декларация от срещата фиксира цяла система от разгърнати мерки на Алианса за разширяване и координация на военната помощ, включително и чрез изграждане на съответната институционална инфраструктура на Алианса – създаването на съвместен координационен център НАТО-Украйна във Висбаден и изпращането на постоянен представител на Алианса в Киев. Не на последно място – и ангажимента за предоставянето на минимум 40 милиарда евро на Украйна за следващата година за финансиране на нейната отбрана – доколкото въпросът за финансирането става все по-актуален, включително и през призмата на половингодишното забавяне на решението в американския конгрес. Проблемът обаче е, че повечето оръжия не задължително означават повече сигурност. Защото това, което напълно отсъства редом до военния, е политическият, договорният компонент на сигурността. Практически цялата международна система на контрол върху въоръженията и разоръжаване ерозира или дори вече не съществува, особено в сферата на ядрените оръжия. Тече процес на засилена милитаризация на международните отношения. А не следва да забравяме, че светът се чувстваше най-сигурен не когато се въоръжаваше, а когато се разоръжаваше - по време на разведряването.

- Лидерите заявиха, че членството на Украйна в НАТО е необратимо, но не бе посочен срок. В същото време даде гаранции за сигурността на Украйна, без това да означава директно членство. Ще стане ли Украйна някога член на НАТО?
- Боя се, че ние за пореден път сме на път да разочароваме Украйна. Както след 2008 г., когато на срещата на НАТО в Букурещ беше приета перспективата за членство на страната в Алианса. Но след това в продължение на 15 г. всички ние подкрепяхме „стремежа на Украйна” към членство, но не и самото членство. Последните документи на Алианса, въпреки декларацията за необратимост на процеса, само потвърждават, че това няма да се случи докато в Украйна се води война и част от нейната територия е окупирана. Затова и приоритет е търсенето на гаранции за нейната сигурност на двустранно и многостранно политическо и военно ниво, но извън формалното членство.

- Как ще коментирате заплахата на зам.-председателя на Съвета за сигурност на Русия Дмитрий Медведев, че изводът от декларацията е очевиден. "Ние трябва да направим всичко, така че необратимият път на Украйна в НАТО да завърши или с изчезването на Украйна, или с изчезването на НАТО. А най-добре и на едната, и на другата"?
- Медведев отдавна си е харесал ролята на екстремиста, на чиито фон другите руски ръководители да изглеждат умерени. Това е част от психологическата война. Относително стабилната фронтова линия през последните две години, нещо като „горещо замразяване” на конфликта, не предполага военна победа, а и за момента все още има взаимен стремеж и в Русия, и в НАТО да се избягва директен сблъсък. 

- Всички наблюдатели отбелязаха изострения тон в декларацията към Китай. Какви са причините за това?
- Това е следствие от по-широкия и дългосрочен контекст на борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай. Съгласно Устава на ООН НАТО е регионална организация за сигурност (не случайно и названието на Алианса е „северноатлантически”), но изострянето на глобалната конфронтация и разделянето на света на сфери на влияние води до все по-ясно оформяне на дълбоки разделителни линии, като НАТО е част от тези процеси. Развитието на „сътрудничество без граници” между Китай и Русия, опасенията от разширяване на китайската икономическа, а вече и политическа експанзия и влияние в света, нарастващото напрежение в Индо-тихоокеанския регион, на първо място между Китай и Тайван – това са все фактори, обясняващи изострения тон в декларацията. Тук обаче следва да се отчитат поне две обстоятелства. Първото: отказът на САЩ от „доктрината Кисинджър”, според която в триъгълника Вашингтон-Пекин-Москва предимство има тази страна, която е по-близко до всяка от другите две, отколкото те помежду си – а конфронтацията с Китай допълнително тласка Пекин все по-близо до Москва. Второто, всеки ден на паралелни войни в Украйна и Газа увеличава усещането за наши, на Запада, двойни стандарти в държавите от т.нар. Глобален юг и нашето отдалечаване от тях. И отсъствието дори на споменава на войната в Близкия изток в декларацията на НАТО само затвърждава тази тенденция.

- Виждате ли някаква надежда за преговори за мир? Виктор Орбан става ли за посредник?
- За момента преговорите не са в дневния ред на нито една от страните. Постоянната тенденция към ескалация на конфликта, включването на все по-високотехнологични оръжия и нарастването на жертвите и разрушенията, рано или късно ще ни изправят, нас, в НАТО, пред ключов избор: да се ангажираме все по-активно, включително и чрез директно участие във военните действия, или да търсим политическо решение на конфликта. Трудно е да си представим подписването на мирен договор между Русия и Украйна – най-малкото, защото пет украински области не просто са окупирани от Русия, но и официално са обявени за част от нейната територия. Това, което е реалистично обаче, е сключването на примирие и прекратяване на военните действия. Впрочем, много анализатори виждат продължаването на тези действия именно като стремеж за завоюване на по-благоприятни позиции при евентуални преговори за примирие. До тях не би могло да се стигне без предварително съгласуване със САЩ и НАТО и без съдействието на Китай и те не биха могли да се провеждат без участието на ООН. В случай, че се търси допълнително посредничество, най-вероятният кандидат остава Турция. Естествено, възможни са и други варианти, но те според мен не включват Унгария.

- Какво съдържа т. нар. Украински договор в помощ на Киев, и защо към него според вас не са се присъединили  България,  Албания, Унгария, Северна Македония, Словакия, Турция, Черна гора и Гърция?
- Този документ е част от компенсаторните действия на НАТО, след като на срещата на върха на Алианса във Вилнюс през миналата година стана ясно, че Украйна няма да получи покана за членство. Тогава в декларация на Г-7 имаше призив за подписване на двустранни споразумения споразумения с Украйна за подкрепа в тази война. Договорът за Украйна е документ на държавите, които до момента са подписали такива двустранни споразумения. Именно защото това е инициатива на Г-7 там фигурира и Япония. Освен изброените от Вас държави, които нямат двустранни споразумения, още три страни от ЕС отказват да сключат такива – неутралните Австрия, Ирландия и Малта, които освен това настояваха споразумението на ЕС с Украйна да не съдържа гаранции, а само подкрепа. Всичко това бе известно далеч преди срещата във Вашингтон и тук няма драма.

- Кои от решенията на срещата на върха касаят пряко България?
- Всички – доколкото те съдържат определени ангажименти. А по-конкретно, естествено, записите за стратегическата роля на Балканите и Черноморския регион в плановете на НАТО, и в тази връзка - постигнатите договорености за създаване на регионален щаб за командване на специалните операции съвместно с Румъния, както и на двата коридора за военна мобилност, преминаващи през страната ни и осигуряващи безпрепятствено движение в рамките на югоизточния фланг на НАТО. Все елементи от една нова, разгърната инфраструктура за сигурност с директни ангажименти за България.

- В едно интервю казахте, че военният Шенген е по-лесен отколкото цивилния Шенген и че забравеният Коридор номер 8 отново влезе на дневен ред. Защо мислите така?
- Става дума именно за обстоятелството, че така планираните военни коридори предвиждат премахване или облекчаване на формалностите при пресичане на границите и бързото придвижване в рамките на НАТО. Военните експерти очевидно имат сериозна и добре обоснована аргументация за това. Но в по-широк контекст това отразява една все по-утвърждаваща се тенденция в международните отношения, която аз, по-липса на по-подходящ термин, наричам секюритизация. С други думи – превръщането на сигурността в доминиращ аргумент при определянето на подходите в политиката, икономиката, транспорта, енергетиката, дори културата и спорта и извеждането на военните нужди в ранг на определящ приоритет.

- Как според вас ще се отразят лапсусите на Байдън върху партьорите от НАТО?
- Официално ЕС и НАТО запазват учтиво мълчание по въпроса, но притесненията се засилват. Те очевидно нарастват и в средите на демократите в САЩ, които са изправени пред избора между два еднакво рискови варианта: да стоят твърдо зад Байдън - което вероятно ще доведе до загуба, или да застанат зад нова номинация – самото излъчване на която ще предизвика вътрешни трусове, а и малкото оставащо време едва ли ще позволи да се променят нагласите на избирателите. Сериозни въпросителни относно демократичния процес и ролята на парите в него ще предизвика и евентуалната подмяна на кандидата под натиска на спонсорите. Както казах, призракът на Тръмп очевидно витаеше в кулоарите на срещата във Вашингтон. И съвършено очевидно част от решенията на съмита, както от гледна точка на съдържанието, така и на продължителността на тяхното действие, бяха взети изпреварващо и бяха мотивирани с оглед възможното идване на Тръмп на власт в САЩ.

Нашият гост
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета “Джорджтаун” във Вашингтон. От 1996 г. до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет. От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи. В средата на 2009 г. става посланик в Лондон. Владее английски, руски, румънски, френски, италиански. Сега е директор на Института за икономика и международни отношения.