С наближаването на датата 1 януари 2018 г. и заемането от България на ротационното председателство на ЕС, политическото говорене се ожесточава, лозунгите стават дръзки, очакванията се покачват… За коментар върху част от реалните предизвикателства, които очакват България като председател на ЕС и тези, които ще съпътстват Европа докато България е символично „начело”,разговаряме с директора на Института за икономика и международни отношения и бивш заместник-министър на външните работи Любомир Кючуков.

- Г-н Кючуков, България обяви сред приоритетите, които ще иска да вкара по-разширено във вниманието на европейския дневен ред по време на председателството си на ЕС, въпроса за перспективите пред страните от Западните Балкани. Колко може реално да е полезна България в отварянето на такъв дебат и какви конкретни инициативи смятате, че биха били успешни за постигането на устойчив резултат?

- Би било прекалено самонадеяно да се твърди, че всичко зависи от нас - но би било твърде безотговорно да се смята, че от нас като председател на Съвета на ЕС нищо не зависи.Западните Балкани са един от двата най-логични български външнополитически приоритети. Другият е Черноморският регион. България дълго време бе важен и активен регионален фактор и при влизането ни в ЕС и НАТО от нас се очакваше да допринесем със своята експертиза и опит за развитието на общоевропейските политики в Югоизточна Европа.Добре е, че България поднови интереса си към региона, не е нормално, че трябваше да чакаме председателството, за да се активизираме. Казвам това, защото само преди година завърши друго българско председателство – на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, който е основният регионален формат. България не просто не инициира нито един съществен регионален дебат тогава, но и не хвърли съдържателен мост към европредседателството си.

- Имаме възможност да ревизираме това…

- Сега ключово е да се убедят нашите партньори в ЕС, че евроинтеграцията на региона не е просто наш приоритет, а общоевропейски интерес; че това не е само технократско упражнение по отваряне и затваряне на глави, а е нужна стратегическа визия в интерес на сигурността и стабилността на самата Европа. За да се върне усещането за достижимост на целта, за което си струва да се положат усилия. Присъединяването към ЕС не е акт, а процес на изпълнение на критерии, но той следва да има своята времева динамика и рамка.За да не останат Западните Балкани просто етикет, а да се превърнат в реален приоритет на председателството, е необходимо той да се напълни със съдържание. Това означава ясни политически цели, аргументирани позиции, инструментариум за постигането им, очаквани резултати, т.е. наличието на политика. Която да не приключва на 30 юни 2018 г. Най-естествено би било България да се стреми да препотвърди и надгради Солунския дневен ред от 2003 г., който очертава стратегията на ЕС за разширяване в региона, включително чрез евентуалното му допълване със своеобразна пътна карта. Разбира се, без да се поемат неизпълними ангажименти. Иначе казано, целта би следвало да бъде да се реанимира стратегията, да се динамизират политики, да се генерират процеси.

- Могат ли да влязат и други параметри за разширено регионално сътрудничество, в които България да има водеща роля, например в региона на Черно море и по поречието на река Дунав?

- Дунавският и Черноморският регион също са залегнали сред приоритетите на българското председателство. За Черно море това е основно през призмата на екологията. Очевидно предвид тежката обстановка на ескалация на напрежението покрай конфликта в Украйна България счете за нецелесъобразно да поставя в центъра на вниманието политическите проблеми в региона. От друга страна обаче, отсъствието на европейска стратегия за Черноморския регион, отиваща отвъд сегашната конфронтация ЕС-Русия, очертава дългосрочна негативна тенденция за неговото развитие, включително от гледна точка на сигурността и икономическото развитие.

- Актуално е сега, когато споменаваме общо региона на Балканите, да направим и един паралел със случващото се последния месец в Испания и по-специално Каталуня. Вие виждате ли някакви прилики и каква е най-общо оценката ви за ситуацията? Заплаха ли е за Европа?

- Сепаратизмът е тенденция, застрашаваща цяла Европа. Това е явление, което аз от години наричам „бунтът на богатите”. На практика това е нежеланието на икономически по-развитите региони в редица страни (Испания, Белгия, Италия и т.н.) да заплащат цената на кризата. От друга страна, все по-очевидно става, че политическата фрагментация е обратната страна на икономическата глобализация. По същество напускането на ЕС от страна на Обединеното кралство е част от същия процес – но изнесен едно ниво по-високо. И там основният аргумент за излизането беше, че страната плаща милиарди в бюджета на ЕС. Дори и идеята за Европа на две скорости се вписва в тази логика: само че за разлика от Великобритания, която напуска ЕС, част от по-развитите страни сега се опитват да напуснат заедно с ЕС, т.е. взимайки със себе си в едно обособено ядро основните достижения на Съюза, оставяйки останалите в периферията на процесите. По отношение на самата Каталуня, испанските власти очевидно са решени да действат твърдо, използвайки всички пълномощия на закона. Така те ще предотвратят независимостта, но няма да решат проблема със сепаратизма. Нещо повече, при отсъствието на диалог тези действия по-скоро ще ескалират напрежението, което може да излезе и извън политическите и парламентарни рамки. През 2010 г. при идването си тогава на власт, сегашните управляващи в Испания отнеха част от автономните права на Каталуня – по законов ред, чрез Конституционния съд. В резултат на това на следващите парламентарни избори в Каталуня сепаратистите увеличиха депутатите си и спечелиха мнозинство в местния парламент.

- Популистката и националистка вълна, която залива Стария континент от няколко години, не дава вид да стихва. Наскоро Чехия и Австрия се сдобиха с нови лидери, които изповядват подобни крайни доктрини; близки на съседните им Унгария, Словакия и не толкова далечна Полша – всичките в един „фронт” срещу част от общите политики на ЕС – как би могло да се отрази това, според вас, на отношенията вътре в ЕС и на съюза въобще, за вбъдеще?

- Преобладаващото настроение в европейските общества днес е несигурността. При това не става дума просто за отсъствието на сигурност, а за нейната загуба, т.е. за изчезването на нещо постигнато и дори привично. Несигурност не само за настоящето, но и за бъдещето. Не случайно дори понятието „нови бедни”, родило се в резултат на нарастващите неравенства, се характеризира не толкова с липсата на средства за прехрана, колкото чрез отсъствието на сигурност и социална перспектива. Популизмът отговаря на тези страхове и настроения. Предлагайки лесни решения – с поглед назад, към познатото, обещавайки връщане на загубената стабилност. Като основният инструмент тук е ограничаването, затварянето, самоизолирането от обективните процеси (формулирано най-директно от президента Тръмп). Наблюдава се ерозия на чувството за общност, дори процес на разпад на социалната тъкан, съпроводен със засилена агресия срещу другите, срещу различните – както в рамките на собствената страна, така и извън нея. Началото на 21 век най-вероятно ще остане в историята като период на издигане на стени: реални, физически, но преди всичко виртуални – разделящи и противопоставящи хората на основата на етнос, религия, идеи и ценности.

- По въпроса за бъдещето на ЕС, да поговорим и за Брекзит. Лондон и Брюксел са влезли в нещо като безкрайно чиновническо-политическо надлъгване, което май започва да изнервя всички, вие как мислите?

- От самото начало бе ясно, че преговорите по Брекзит ще бъдат изключително сложни и трудни. Сега те се намират в етапа на позиционните политически маневри, като всяка от страните се стреми да си осигури по-добра платформа за времето, когато ще се вземат трудните политически решения. Най-сложните въпроси все още са твърде далеч от финализиране: правата на гражданите на страните-членки на ЕС във Великобритания, изчисляването на финансовите ангажименти на страната към ЕС (в публичното пространство се споменават цифри между 20 и 100 милиарда евро), статута на бъдещата граница между Ирландия и Северна Ирландия (която сега на практика отсъства). Както и големият въпрос за бъдещите търговски отношения на Обединеното кралство с ЕС – по който засега Брюксел отказва да преговаря преди да се изяснят базисните въпроси по самия „развод” (независимо, че за да смекчи констатацията за липса на напредък, преди дни ЕК обяви „началото на подготовката за започване” на следващия етап). Не на последно място – времевият фактор ще започва да играе все по-съществена роля с наближаване на крайния срок за приключване на преговорите през март 2019 г. Като вариантът „по-добре без договор, отколкото с лош договор”, формулиран от британския премиер, може да има прекалено тежки последици и за двете страни. В самото Обединено кралство вече година и половина доминиращото чувство е несигурността – политическа, икономическа, финансова, персонална. Тереза Мей е поставена под сериозен натиск – преди всичко в собствената си партия. Бизнесът изчаква, но особено в средите на Ситито алтернативни решения за преместване на бизнеса към други финансови центрове в рамките на ЕС не се изключват. Обществото е разделено – и половината от него неминуемо ще се чувства излъгана.

- Многократно се изтъква, че решението за Брекзит в крайна сметка е и ще е чисто политическо от лидерите на държавите членки, колкото и да роптаят чиновниците в Брюксел, за които излизането от ЕС е предвидено само като мярка за наказание. Какъв е вашия коментар?

- Решенията ще бъдат политически, но те не могат да не почиват на професионална експертиза. Всичко останало би било волунтаризъм с непредвидими последици. Брюксел действително се опасява от ефекта на доминото, който би могъл да изкуши и други страни да последват Обединеното кралство. Но не би могло да се говори за наказателна акция - просто не е възможно при напускането си Великобритания да запази всички преимущества и ползи от членството си в ЕС (включително достъпа до общия пазар), освобождавайки се същевременно от ангажиментите и задълженията си (произтичащи и от свободното движение на работна ръка).

Нашият гост

Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московският държавен Институт за международни отношения, а по-късно специализира в Университета „Джорджтаун” във Вашингтон. Дипломат от кариерата. Бил е заместник-министър на външните работи и посланик на България в Лондон. Понастоящем е директор на Института по икономика и международни отношения. Владее английски, руски, румънски, френски и италиански езици.