Четиридесет дни преди своя 84-ти рожден ден поетът Любомир Левчев доверява пред широката аудитория на в. „Труд” свои нелесно изречени размисли: за капаните на свободата, която е по-голяма от нас; за „Третия Рим” – без угризения в неравноделните тактове на „великото преселение” днес; за мутирането на човека – роб на потребителската мания. Левчев не задава отговорите, нито измисля бодливите въпроси на разбуненото ни време. Той отдавна е предрекъл в поезията и романистиката си, че сме пред прага на едно кухо човечество, което „открива в себе си глобалната пустота, натъпкана с електронна информация, която бързо като нас остарява и се превръща на скимтене”. Тревогата пулсира в кръвта на съвременника и тя ще изригне като гейзер, колкото и да разчитаме на благоразумието, защото светът е лишен от равновесните си полюси. А Поетът предпочита в ежедневното си меню солта на песента и омаята на орфическото кръщение. Той вярва, че все някога фабриката за илюзии ще произведе у българина същинското усещане за просперитет. Ако се обединим пред Олтара на Родината.

- Г-н Левчев, кое надделява днес във Вашето ежедневие - поезията, прозаизмът или нещо невидимо?

- Денят ми е двулик като бога Янус - врата, която отваря, и врата, която затваря - приятели и глътки вино с тях, но и неприятни хапчета... Много отдавна подчиних живота си на вътрешния диалог и често повтарям фразата: „Никога не задавай въпрос, за който нямаш поне два отговора“. А на вашия въпрос отговорът може би се крие в това, че има израз „ежедневни грижи“, но няма „ежедневна поезия“.

- Следите ли политическите новини от България и света? Тревожат ли Ви атентатите, демонстрациите, бунтовете...

- Не бих казал, че си обяснявам добре всичко, което става днес. Хаотично ми е и тревожно. Виждам, че не свободата, а някаква несигурност кара хората да не се обвързват с нещо категорично. Светът от доста време е лишен от своите традиционни полюси, но все още не може да се познае. Уж е мирен и спокоен, а всъщност е неуверен. Свободата му се съмнява в себе си.

- Това ли е най-опасната свобода?

- Колкото и да е привлекателна, колкото и да е скъпа, Свободата често се оказва неудобна, дори опасна. Затова много плахи души са се отказвали и ще се отказват доброволно от нея. Защо ли? Защото Свободата е по-голяма от нас. Тя може да ни смаже, да ни удави, да се загубим в нея. Така възниква въпросът за „границите на личната свобода“. Ние се самоограничаваме, за да се самосъхраним. Все по-рядко се говори за свободата на съвестта (Монтен). Прагматизмът не обича абстракциите. А тъкмо свободата на съвестта е естественото основание и естествената граница за свободата на словото. Свободата не може да съществува изолирано. Свободният пазар е принуден да допуска свободната мисъл.

- Очевидно европейската цивилизация е в упадък - виждаме как азиатските култури и икономики превземат световните пазари. Как да оцелеем под техния натиск? Имате ли формула за себе си...

- Цивилизации са загивали и ще загиват. Каква е драмата тук? Може би наследниците ни ще са по-щастливи като китайски глобалисти... Знаел ли е Кубрат, че неговият наследник ще основе държава България далеч на югозапад и при управлението на цар Иван-Асен ІІ столицата Търново ще се нарича „Третия Рим“? Представете си, че един ден София ще бъде столицата на Китайска Европа... Всяка фикция все някога се облича в реалност!

- Преди време казахте: „Световният човек не е безродно същество“. Унификацията ли е най-страшната заплаха днес?

- Виждаме, че се извършва ново „велико преселение на народите“ - и не само в пространството, но и във времето. Всеки търси свои следи в бъдещето и във вечността. Да преодолеем граничността на душите си и да останем себе си - това е днешната българска историческа мисия.

- Вече 12 години сме в семейството на европейските народи. Как българският дух и креативността на народа ни да се вмести успешно сред самомнителните „стари“ членки на ЕС?

- При влизането ни в Европейския съюз имаше особен интерес към България и българския народ. Интерес, какъвто е проявяван само веднъж в историята - през втората половина на ХІХ век, когато благодарение на Руско-турската, освободителна за нас, война забравената ни държава възкръсва, дръзко се обединява и обявява независимост. Тогава са казвани и най-хубавите думи за нас (Тургенев, Юго, Гарибалди, Достоевски, Ламартин). Днес, след 140 години, вероятно само ние ги помним. И точно при присъединяването ни към ЕС светът ни преоткриваше като излизащи от руините на няколко национални катастрофи. Нашият народ притежава богатото вътрешно многообразие, което е добро и опасно качество. То неведнъж ни е пречило да бъдем единни. Но може би обединяването пред Олтара на Родината, обръщането към себе си ще ни помогне да преоткрием света и своето място в него.

- Да, в едно свое есе казвате: „Разделяйте властите, но не и хората!“. Какво ни даде времето на Прехода? Можем ли да кажем, че България се възражда, че новите поколения виждат перспектива за живот в родината?

- Преходът едва ли е свършил. Днес ние наричаме „време“ толкова различни неща. Според античната космогония - по-точно според орфическата, Времето или Хронос е божество. Протобог. Днес Времето не е бог. Времето е пари. И от това тъждество всеки би предпочел да се кланя на парите. Така Времето, с което ние общуваме, е един детрониран, паднал, материализиран, очовечен от нас бог. Това време не знае как да се държи с нас. Блез Паскал казваше: „Ние сме тъй неблагоразумни, че блуждаем във времена, които не са наши. А съвсем не мислим за това време, което единствено ни принадлежи...“. А и сред толкова фалшиви проблеми и новини как ще познаем истинските? Затвориха фабриката за илюзии (по-скоро я продадоха за един долар). Обявиха обещанията в несъстоятелност. Обложиха надеждите с данък добавена стойност. Предупредиха, че мечтите и пътищата са опасни. Народът е изнервен и напрегнат. Диктатурата на парите, представяща се за демокрация, го смазва. Народът гледа лошо...

- Но като че ли стана архаично да се говори за Народ?

- Термините приспособяват своето значение към новото време, за да не ги подменят с чуждици. Започнахме да заобикаляме думата „народ“ като извор, в който са хвърлили отрова. (Всъщност кой ли не е хвърлял политическа отрова в това кладенче, а то продължава да бъде лечебно и чудотворно.) Гражданите, които гилотинираха аристокрацията, произведоха народа в нация. Какво, в края на краищата, сме ние, след тринадесетвековния ни преход? Народ? Нация? Етнос? Племе? И каква точно ни се пада България? Отечество любезно? Мила родина? Свидна татковина? Или територията, която желаем да напуснем? След зловещите статистики за изтичане на мозъци и кръв от България в годините на Прехода напоследък все по-често се говори за завръщане на млади българи. И това е надеждата за перспектива и смисъл.

- А любовта? И тя ли е само термин - все по-шаблонен, изпразнен от съдържание емотикон на новите социални мрежи?

- Блажения Августин е казал: „Не обичай нищо, което може да ти бъде отнето“. А за да не ти бъде отнето, по-добре му дай свобода.

 

Моята „машина за забравяне“ отказва да забрави толкова излишни неща.

Eто шестата част от поемата ми „Островът и всичко останало“:

Морският бриз люлее

говорещото паяче.

Говорещо на мен

или на Вятъра.

Това е все едно, защото

трима самотници,

събрани,

не правят нищо повече от тройна самота.

Как се наричаше това тризвездие,

родено от бързата кучка? -

Сляпата вяра.

Ослепителната красота.

И мъдростта на Омир...

Какъв триъгълник любовен!

Приятелю!

О, Приятелю!

Защо се криеш

в удобната неразбираемост на стиховете?

Днес силата, която формулира

света, не е религията,

нито политиката.

Светци купуват и продават

народни гласове - vox dei.

Човекът, който беше висша потребност,

днес е самодоволен потребител.

Приспособява се към себе си.

Клонира се.

Погубва своето природно основание.

И еволюцията свършва

в количествен абсурд.

Смъртта е снесла своите ядрени яйца.

И мътни обстоятелства ги мътят.

Часовниците бият, но без вяра.

И календарът вече не е вечен.

 

Нашият гост

Любомир Левчев е роден на 27 април 1935 г. в Троян. Главен редактор на в. “Литературен фронт” (1961-1971), първи зам.-министър на културата (1975-1979), председател на СБП (1979-1989). От 1991 г. е собственик на ИК “Орфей” и едноименното списание. Първата му книга “Звездите са мои” излиза през 1957 г. Издал е повече от 35 книги с поезия, като най-новите са: “Седемдесет и седем” (2012), “Тъжна светлина” (2013), “В невидимата кула” (2014), “Самосън” (2017), “Островът и всичко останало” (2018). Автор е на романите “Убий Българина!”, “Ти си следващият” и “Панихида за мъртвото време”, на много киносценарии и есета. Повече от 80 негови книги са издадени в 34 страни. Доктор Хонорис Кауза на УниБИТ и на Бургаския свободен университет; Фелоу на Йейлския университет (САЩ). Действителен член на Европейската академия за изкуство, наука и култура – Париж. Основател на Европейската академия за поезия – Люксембург. Член на Международната къща на поезията – Брюксел, и на Международния литературен фонд - Москва. Носител на националните награди: “Н. Вапцаров”, “П. Пенев”, “Д. Дебелянов”, “Хр. Г. Данов”, орден “Стара планина” – Първа степен (2005). Признания в чужбина: Златен медал за поезия на Френската академия и звание “Рицар на поезията” (1985); Медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985); Награди “Мате Залка” и “Борис Полевой” – Русия (1986); Голямата награда на института “Ал. Пушкин” и Сорбоната (1989); Световна награда за мистична поезия “Фернандо Риело” (1993); “Златен венец” на Стружките вечери на поезията (2010), Международната награда “Уилям Мередит” (2013), Почетен гражданин на София.