Бившият лидер и основател на ВМРО-ДПМНЕ и премиер на Република Македония предизвика буря в обществото с изказванията си за фалшификациите на историята. „Гоце Делчев е пишел писма на официален български език. По това време всеки е можел да пише на български език, а това се пази в тайна в Македония. Никъде не е написано, никъде не се обсъжда. Въпросът е защо е останало скрито? Какъв е проблемът да се каже, че по времето на Османската империя във всички македонски организации официалният език, който се е използвал, е българският? Тогава всички са знаели как да пишат на български. Това е тайна в Македония, никъде не се пише или обсъжда. Тук е проблемът - възниква въпросът защо се крие това?”, попита Любчо Георгиевски в предаването „Стадион” на Радио „Канал 77”.

Думите на Любчо Георгиевски прозвучаха като бомба, въпреки че в Република Северна Македония вече никой не се учудва на неговото отношение към историята на страната и призивите му да се отворят и прочетат всички нейни страници. Само седмица преди този съботен разговор в студиото Георгиевски бе обявил своя личен план от пет основни точки като платформа, върху която може да се постигне нормализиране на отношенията между Скопие и София. 

Написана добронамерено, платформата на Любчо бе посрещната на нож от голяма част на обществото в страната му, като срещу него се изсипа буря от нападки и обиди. На повечето от тях той отдавна е навикнал и дори приема най-популярното „предател” като „Добър ден!”, но някои стигаха дотам да искат той да бъде изгонен от държавата. Имал достатъчно паспорти на други държави, нямало да бъде проблем да намери убежище. В първото интервю, което Георгиевски даде за една скромна скопска телевизия, той къде на шега, къде наистина препоръча на критиците си да не се безпокоят, защото има три паспорта, но няма никакво намерение да напуска страната си, защото винаги се чувствал македонец.

Очевидно бе, че някогашният премиер на Република Македония от 1998 до 2002 г. предлага своя план за разрешаване на спора между Скопие и София като основа, върху която да се поведе както вътрешен дебат, така и разговор от двете страни на границата. И това би трябвало да бъде прието като съвсем нормален опит, но и като ход на загриженост и дори тревога. Любчо е завършил „Съпоставително езикознание” в Скопския университет и влезе в политиката още като студент в началото на 90-те години на миналия век.

Но той никога не е криел интереса си към темите табу, с които е пълна местната историография. В едно откровено интервю преди около година, Георгиевски призна, че в първите години от създаването на ВМРО-ДПМНЕ не е минавало и ден, в който в ръководството є да не са дискутирали за историята. Това интервю беше първата голяма публична проява след излизането на Георгиевски от политическата изолация, която сам си бе наложил след като отстъпи лидерската позиция във ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски през 2003 г. В него той споделя, че на тези импровизирани дебати участниците са си давали дума да извадят на светло неясните, скривани и забранявани събития и личности, прикривани системно и старателно по време на СФРЮ.

Така че, Георгиевски освен познанията си има и правото да говори по този откровен начин, за който, за съжаление, обществото край Вардар все още очевидно не е готово да приеме и преглътне. Щом като лично премиерът Зоран Заев побърза да се разграничи от плана на Георгиевски само и само някой да не остане с впечатлението, че стои зад него, та да си навлече и той критики. Само това му трябвало в този момент...
Многобройните познанства на Георгиевски в България, своеобразната му „експертиза” за отношенията помежду ни и увереността му, че точно сега трябва да се помогне за преодоляване на кризата между Скопие и София го докара в София в опита му да посредничи неформално и да сподели мнението си в някои български медии. При това с ясното съзнание за бурята от критики, която ще предизвика в родината му този опит. Но той е свикнал на това - живее и се бори в условията на остра и плътна критичност срещу него. Това май е естественото му състояние. Но пък му дава и основание да критикува еднакво както властите в Скопие, така и колегите им в София. 

Още не беше отминала бурята от оповестяването на предложените пет точки, когато той отиде в студиото на най-голямото частно радио с национално покритие „Канал 77” и даде обширно интервю пред водещия Столе Наумов в редовната съботна рубрика „Стадион”. Изгледах и изслушах интервюто два пъти, при това, както писах на стария приятел Столе, „с молив в ръка”. Да си призная, не намерих нищо, което на мен и на изкушените от темата хора в България да не е известно. За нашата историография това е ясно отдавна, защото е основано на факти и документи, без които нито една историческа истина не може да има живот.

Но всичко това, казано за аудиторията в Република Северна Македония по една авторитетна медия, в популярно и слушано предаване вече има друг смисъл. Особено заболя „експертите” край Вардар твърдението на Георгиевски, че и Гоце, и останалите възрожденци и дейци на революционната борба са водили кореспонденцията си на български език според тогавашните норми. Един факт, който в Съвместната комисия за история и образование старателно се избягва от страна на учените от Скопие. И че тези неудобни истини, както и много други, които той сподели, не могат да се намерят в учебниците по история в училищата в Северна Македония.

Остава последователен

Познавам много хора, които имат своето критично отношение към Любчо Георгиевски. С различни мотиви, някои от тях основателни. Но е факт, че през целите тридесет години - дали като партиен лидер, или като премиер, или в политическо отшелничество, или като бизнесмен и анализатор, какъвто е сега, той остава последователен на себе си. Последната му книга, която ми изпрати с автограф и посвещение, се казва „Това съм аз”. Да, това е Любчо Георгиевски.