Някои размисли около летните горещини, празнуването на Илинденско-Преображенското въстание и ваканционните настроения на гражданите на Северна Македония

Ще трябва да намерим точната формула на понятието „език на омразата“, особено когато става дума за отношенията ни със Скопие

Сепнах се. Тъкмо да напиша в подзаглавието „съвременния северомакедонец“ и се спрях. Хич не искат моите приятели отвъд границата да ги наричат така. В Преспанския договор с Гърция от юни 2018 г. било отбелязано съвсем друго, нещо като „македонец/гражданин на Република Северна Македония“. Тази формулировка означавала, че гражданите на нашия югозападен съсед запазвали своята идентичност, като в същото време в официалните документи, когато се налага, се изписва по-дългото словосъчетание. Та, ако искаме да бъдем политически и добросъседски коректни, трябва да се въздържаме от употребата на производни като „северомакедонец“, или „северомакедонка“, и така нататък. Да не ги дразним, че както чувам, вече и изразяването на несъгласието със съществуването на македонския език или на македонската идентичност щяло да се тълкува като говор на омраза. А лепнат ли ти етикет, че го ползваш този отвратителен „език на омразата“, иди, че се оправяй после. Той постепенно се превръща в европейски принцип и знак на привързаност към евроатлантическите идеи и постулати, а в това време разделно, в което живеем, това да нарушаваш тези принципи не е за препоръчване.

Знам го от личен опит - през януари в едно от първите предавания на „Панорама“ на БНТ при Бойко Василев си позволих да препоръчам на новите държавни ръководители на Северна Македония вместо да канят и приемат новият български премиер Кирил Петков, да вземат и да дойдат у нас и да „целунат ръка“ на когото трябва. Допускам, че е прозвучало доста грубо, макар че ако е било така, причината е била в несъгласието ми Петков да тича в Скопие при Димитър Ковачевски, който дори още не бе избран за премиер на мястото на Зоран Заев. Парламентът на Северна Македония гласува Ковачевски на 17 януари, а на другия ден, 18 януари, Петков вече летеше към Скопие. Защо беше това бързане, защо беше това тичане, защо бяха тези фукни със самолетчето, което щяло да литне между двете столици като символ на доброто съседство и приятелство?

Защото още в първите дни на мандата си българският министър-председател е чувствал, че няма да е дълго начело на изпълнителната власт ли? Или че още тогава си е давал сметка, че е зависим от жените около него, избрани да го съветват или да организират политическото му ежедневие? 

Е, като гледаме резултатите от цялата тази акция по линия „Северна Македония“, си даваме ясна сметка защо е било бързането, защо е било тичането и тупането по гърдите, след като и символът на новата българска политика по отношение на нашите съседи - самолетчето, взе, че се приземи. Което пък за мен лично бе доказателство, че тези хора, които поеха управлението на държавата ни, хич, ама хич не искат да се вслушват в съветите на други, които вече са опитали, но и са се опарили в усилията си да правят бизнес със Скопие. Те живееха и, за съжаление, живеят със самочувствието на първопроходци, а когато става дума за нашите братовчеди оттатък границата, това е знак за пълна наивност и безпросветност за това, с кого си имат работа.

Та, да се върна на онази „Панорама“. Още на следващия ден ми се обадиха приятели и колеги от Скопие, които ме попитаха вярно ли е това. И ако е вярно, какво стана с нашите общи идеи да търсим с журналистически средства по-широко сближение между хората от двете страни на границата, какво стана с инициативите ни за съвместни професионални проекти между наши и ваши журналисти, които да отворят обществата едно към друго и по такъв начин да помогнат взаимното ни опознаване. Защото и до днес съм убеден, че ние, уж най-близки, все още не се познаваме достатъчно добре, особено хората край Вардар не познават достатъчно добре съвременна нова България. Под влияние на пропагандата ли, по някаква стара югоинерция ли, но представата, която имат за нас, се различава доста от реалността, че да ползват старите клишета и мантри още от времето на СФРЮ.

Съжалявам, но е така. Да вземем един прост пример и да направим сравнение между българите, които посещават по различни причини съседната ни държава, с тези, които идват по същите причини у нас. Особено с цел туризъм или почивка. С просто око ще видим разлика в наша полза. Там не искат да признаят, че във времето на международно ембарго на север и на едностранна блокада от Гърция на юг скромните българи с ограничените си финансови възможности спасяваха туристическия сезон на Охридското езеро. Това бяха първите години на суверенна и независима Република Македония, която тепърва щеше да укрепва своята нова държавност. И първите години на свободата на България, чийто граждани винаги са таели дълбоко любопитство за това какво „представлява“ Македония, тръгнаха да я опознават, преди да са поели по притегателните европейски и световни маршрути.

Когато на 5 септември 2009 г. преди обяд във водите на Охридското езеро се случи трагедията с 15-те български туристи, като кореспондент на БНТ прекарах доста часове сред оцелелите от групата. И какво разбрах? Че повечето от тях са български пенсионери, някои от които за първи път в живота си - представете си!, излизат на пътуване в чужбина. И къде е това първо „излизане“? В Охрид, разбира се, къде другаде. Какво да говорим повече.

Пак се отклоних, май. Ами, вярно, отговорих на своите приятели и колеги, какво да правя, извинявайте, ако сте се почувствали обидени, но това бе опит за образ, най-вероятно несръчно представен, който не бе насочен срещу вашите лидери, а срещу нашия тогавашен премиер. Е, простиха ми, проявиха разбиране, а знак за това бе, че някои от тях бяха в групата журналисти от Северна Македония, които дойдоха за участие във втората среща с българските им колеги, проведена във Велико Търново. Разговорът бе организиран от БТА с настойчивите усилия на генералния u директор Кирил Вълчев, заедно с кореспондентката в Скопие Маринела Величкова. Ковидът ми попречи да участвам, но както разбрах, всичко е минало в добронамерена обстановка, въпреки че разговорите край Янтра се състояха точно тогава, когато Скопие се тресеше от улични и площадни протести срещу предложението на френското председателство. Както казваше моят приятел, една медийна легенда край Вардар Александър Чомовски-Чом, ние журналистите винаги трябва да изпреварваме политиците и да им даваме пример. Стига да искат да го видят и оценят, разбира се. С него, с Чом почнахме срещи между колеги от двете държави още преди осем-девет години, когато режимът на Никола Груевски се беше изолирал и не искаше и да чуе за някакво, дори плахо отваряне към България. Но журналисти бяха тези, които почнаха, а резултатът дойде след време когато мобилни оператори включиха в пакета си и програмата на БНТ 4.

Иначе днес, вторник, втори август край Вардар ще отбележат държавния си празник Илинден. Както се вижда от предварителните съобщения и програмата на честванията, много символи ще трябва да бъдат разчитани. И за вътрешна употреба, и за регионалната политика. Ще се опитаме да го направим по-нататък. В това число и за поредното задействане на бомбата с часовников механизъм, наречена отношения между Прищина и Белград. Сега - пауза от един месец до 1 септември.