Майката на Марио Пузо - прототип на Дон Корлеоне

Марлон Брандо получи Оскар за ролята на Дон Корлеоне.

Навършиха се 100 години от рождението на автора на легендарната сага „Кръстникът“

Никой от мафиотите не можел да повярва, че авторът не е имал никакви контакти с колегите им

Когато казваме „Марио Пузо“, ние обикновено имаме предвид „Кръстникът“. Доста книги и сценарии излизат от перото на този писател, но в историята той остава като автора на един роман. Благодарение на Пузо думите „мафия“ и „коза ностра“ стават широко използвани не само в Италия, но и в Америка, а фразата „предложение, на което той не може да откаже“ се превърна в поговорка. И благодарение на Пузо се ражда екранизацията на „Кръстникът“, която мнозина все още смятат за най-великия филм в историята на Холивуд.

В същото време дори и доброжелателните критици са склонни да причисляват самия роман към категорията на популярното четиво, а не към великата литература. Самият Пузо разбира това и веднъж в интервю за Лари Кинг каза: „Ако знаех, че толкова много хора ще прочетат тази книга, щях да се опитам да я напиша по-добре! Не работех с пълна сила и не използвах таланта си в подходяща степен“. Но едно достойнство на „Кръстникът“ не може да бъде отнето: невъзможно е да се откъснете от него дори половин век след публикуването му (50-годишнината от първото издание беше отбелязана миналата година).

Синовете на Дон Корлеоне са почти като „Братя Карамазови“

За собствения си 50-и рожден ден Марио Пузо има статут на типичен писател-неудачник. Той има два романа за възрастни - ''Тъмната арена'' и ''Щастливият странник'' и един за деца. Те не му донасят много пари - напротив, Пузо дължи $20 000 на различни кредитори. Но той трябва да издържа своето семейство, а по това време вече има пет деца.

Той мечтае да стане писател от детството си и започва да съчинява истории още в училище. Животът му обаче е много труден. Когато е на 12 години, баща му изоставя семейството и оставя майка му сама да отглежда Марио и шестте му братя и сестри. Младият Пузо първо трябва да работи на железницата, след това е призован в армията, а след това отива в колеж... Чете невероятно много (приятелите му отбелязват страстната му любов към две неща - храната и книгите). Но по някаква причина никой не иска да чете нито истории, нито романи. Пузо трябва да работи като помощник-редактор в мъжките списания и в името на прехраната да съчинява някакъв приключенски боклук. Дори собствената му майка (към която той, както много италианци, се отнася като към божество) е твърде скептична към литературните способности на Марио.

И тогава му хрумва идеята да напише бестселър за италианската мафия - само заради парите, за да изплува най-накрая от бедността. Пузо има само едно единствено общо с мафиозите - националност (предците на Пузо не са били от Сицилия, като героите на бъдещия „Кръстникът“, а от Кампания - по-северна и континентална област на Италия). Но от детството и юношеството той е чувал много истории за мафията, чел е много статии във вестници за действията на гангстерите. За тях и преди са били писани романи, но само Пузо се досеща да направи от „Кръстникът“ сага за патриархалното семейство, за хората, живеещи по много строги правила, с техните закостенели представи за чест и достойнство и с убеждението, че семейството и неговите ценности са над всичко.

Трудно е да се повярва, но се смята, че историята на Дон Корлеоне и тримата му сина е вдъхновена от „Братя Карамазови“ на Достоевски. Поне схемата е една и съща: властен баща, най-големият син (експлозивен, емоционален роб на страстите), средният (е философ) и най-малкият (най-„позитивният“, сериозен, мислещ). Плюс един незаконнороден син. Разбира се, Пузо го заменя с осиновен син вместо извънбрачен и е трудно да се намерят прилики между „консилиерето“ Том Хаген и Смердяков, но авторът не е замислил римейк. По същия начин Дон Вито Корлеоне е много далеч от Фьодор Павлович Карамазов, но, колкото и да е странно, той е много близък до собствената майка на Пузо. „Всеки път, когато той си отвори устата, чувам гласа на моята майка!“ - признава авторът, който я описва като прекрасна жена, много красива и в същото време напълно безмилостна и притежаваща голям авторитет.

Джони Фонтейн, певецът, на когото е отделено много място в книгата (а във филма, напротив, много малко), е копие на Франк Синатра, за когото вестниците клюкарстват, че е ''дружка'' на италианските гангстери. А мафиозите са предимно продукти на фантазията на писателя (въпреки че в тях се съчетават много черти, заимствани от статиите и книгите за истинските престъпници).

Интересното е, че „Кръстникът“ много се хареса и от самите мафиози. Накрая с тях се отнасят с уважение, показвайки ги не като кръвожадни чудовища, а като хора, които живеят „според техните разбирания“, което е много ласкателно за тях. Нещо повече, говори се, че след колосалния успех на романа и филма, базиран на него, младите мафиози започват да възприемат маниерите на героите на Пузо, които според тях са готини и много благородни! Вярно е също, че никой от членовете на мафията дълго време не може да повярва, че авторът не е имал никакви контакти с колегите им по занаят.

„Романтичен писател, изпитващ симпатия към злото“

За ''Кръстникът'' Пузо получи аванс от $5000. Книгата незабавно се изкачва на върха в списъка с бестселърите и Пузо получава $410 000 долара за изданието с меки корици. И първото нещо, което прави, е да се обади на майка си. Тя отначало не може да повярва на ушите си (струва u се, че синът u казал „$40 000“), а след това строго му заповядва да не казва на никой друг, че има толкова много пари! Разбира се, това е само началото: Пузо скоро става милионер и един от най-богатите писатели в света.

Агентите на студиото Paramount изучават романа в ръкопис (те си сътрудничат с издателя) и веднага придобиват правата за заснемането му. Първоначално действието на филмовата адаптация щяло да бъде пренесено в съвременния Канзас Сити, но книгата се продавала толкова добре, че те решават да не променят времето и мястото на действието, за да не обезсърчат безбройните читатели (освен това и режисьорът Франсис Форд Копола настоява за това). Разбира се, много по-скъпо е в началото на 70-те да се пресъздаде на екрана Ню Йорк от 40-те години, но ръководителите на Paramount отделят солиден бюджет за филма. И затова не съжаляват нито секунда по-късно: „Кръстникът“ се превръща в един от най-касовите филми за десетилетието и получава три Оскара (за най-добър филм, най-добър сценарий и най-добър актьор - Марлон Брандо, в главната роля). Пузо и Копола веднага започват да пишат продължението на филма, което се оказва още по-успешно, и то получава шест статуетки, като Пузо за втори път е обявен за най-добър писател.

На хартия „Кръстникът“ преминава през 1984 г. в романа „Сицилианецът“. И до края на дните си Пузо пише за мафията: през 1996 г. излиза ''Последният Дон'', след смъртта на писателя, през 2000 г. се появява и ''Омерта''. Самият той обаче вярва, че ранната му книга ''Щастливият странник'' все още е най-добрата му книга и се радва много, когато тя също е забелязана след триумфа на „Кръстникът“. А във филмовата адаптация на главният герой (майката на Пузо е прототип) е изиграна от София Лорен...

В интервю с писателката и културолог Камила Палия, дадено две години преди смъртта му през 1997 г., Пузо сам се описва като „романтичен писател със симпатия към злото“. Той обяснява успеха на „Кръстникът“ с копнежа на читателите по силните семейни връзки. И добавя, че мрази насилието.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Мнения