Близо половината от канонизираните от православната църква светци произлизат или са пряко свързани с древната българска земя Македония

Нека в навечерието на Възкресение Христово си спомним за всичко това

За нас българите Македония е свещена земя, за чиято свобода са пролети реки от кръв. Нейната съдба, особено през ХХ век, е оставила свой отпечатък в почти всяка българска фамилия. Духовната ни връзка с Македония - не само със земите на съвременната държава Северна Македония, а на цялата историко-географска област са много по-дълбоки. Още от Средните векове в югозападния дял на българското етнокултурно пространство просияват духовни водачи с общобългарска роля и значение.

Историята на българската земя Македония е дълбоко свързана с християнството. Традицията свръзва началото на християнската проповед и църковна организация със св. апостол Павел при неговите пътувания в южните земи на Балканите. След приемането на християството за равноправна, а после и за официална религия на Източната Римска империя (Византия) през IV-VII в. в Македония се създава класическа християнска култура с нейните паметници, сред които са Хераклея Линкестис (Битоля), Скупи (Скопие), Лихнида (Охрид) и др. От днешна Македония е родом император Юстиниан I (527-565), който е с древнотрайкийски произход. При него християнската култура достига забележителните върхове. Именно Юстиниановото царуване е „Златният Век” на Източната Римска империя, оставил дълбоки следи в християнска Европа.

Етнокултурната ситуация в земите по течението на Вардар е силно променена след нашествията на авари и славяни, и особено със заселването на Куберовите българи в „Керамисийско поле” (триделната равнина на Прилеп, Битола и Лерин/Флорина) през 680 г. През IX век българската държава заселва по течението на Вардар и подчинени на Плиска славянски племена, с което Македония в сравнение с всичко останали български земи има най-голяма аналогия с... Добруджа! Християнската история на Македония, така както е и в цялата българска етническа територия, е най-силно свързана с покръстването през 864-а и следващите няколко години. Още от онова време днешна Македония се превръща в един от двата водещи центрове на общобългарския политически, духовен и културен живот. В християнска България се оформят две книжовни средища Велики Преслав (от 893 г., до тогава старата столица Плиска) и Охрид. Светите учители Климент и Наум принадлежат и на двете средища, отначало те работели в Плиска, а по-късно са изпратени с нарочна мисия от княз Борис-Михаил в Охрид и югозападните български земи. През 893 г. Климент е избран за „пръв епископ на българския народ”, подкрепян усърдно както от Борис, така и от неговия син, големият интелектуалец цар Симеон Велики (893-927).

]

Македония дава някои от най-ярките имена в българския сакрален пантеон. Близо половината от канонизираните от Българската православна църква светци произлизат или са пряко свързани с Македония - като се започне още от християнските мъченици и преподобни от античността и ранното Средновековие. Още по времето на княз Борис-Михаил българите почитат култовете на Тивериуполските (Струмишките) мъченици, епископ Ахил Лариски, Еразъм и други раннохристиянски светци. Именно от Македония произлизат сведенията за св. Боян Енравота, син на Омуртаг и пръв български мъченик. Българската църква с нейните водещи средища в Плиска и Охрид още в края на IХ век създава култа към Светите братя Кирил и Методий, почитани днес в целия християнски свят. И поотделно, и заедно са тачени бележитите духовни водачи св. Климент Охридски и св. Наум. Най-вероятно, във времето, когато център на патриаршията е вече Охрид, се появява общият култ към Светите Седмочисленици (днес в Скопие ги наричат и „Петочисленици”, отделяйки неоснователно Кирил и Методий): Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Св. „цар” Давид, най-големият от братята Комитопули, е типичен пример за т. нар. народна канонизация. С Охрид, Преспа, Скопие, Прилеп и други градове или с близки до тях обители са свързани св. княз (в църковната традиция „свети цар”) Борис-Михаил, царете Симеон Велики, Петър, Роман, Самуил, Калоян, Иван Асен II, Константин Тих Асен, както и местни господари като Вълкашин, Марко, Деян, Хрельо, Йоан Оливер, Константин и др.

В поредицата от светители се вписват св. Иван Рилски и неговите последователи от ХI-ХII век (Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски и Прохор Пшински), епископ Иларион Мъгленски и загадъчният Йоаникий Девички. Сред изявените духовни водачи са патриарсите и архиепископите Дамян, Герман-Гаврил, Николай, Давид, Йоан Дебърски. Към тях, независимо от гръцкото им потекло, могат да бъдат прибавени Теофилакт Охридски и Димитър Хоматиан, създали произведения за български светци. Свое място в българския пантеон имат исихастите от ХIV век: светите Йоан Кукузел Ангелогласния (прочутият православен композитор е българин от Драч, дн. Албания), Никодим Тисмански (родом от Прилеп, създател на първите манастири във Влахия) и др. Тази традиция продължава през XV-XVIII век - в нашия сакрален пантеон блестят имената на Георги Софийски, родом от Кратово, на Ангел Лерински, Злата Мъгленска и цяла плеяда от мъченици за вярата и българщината във вековете на робството... Не можем да не споменем името и на св. Паисий Хилендарски, вдъхновителят на националното ни пробуждане и неговите думи „О, неразумни и юроде...” към онези, които се отричат от българското си име...

В югозападните български земи са създадени някои от най-старите огнища на българската култура и духовност. Знакови са паметните места в старопрестолния Охрид и неговите околности: базиликата „Св. София” (издигната при св. княз Борис-Михаил) и други охридски храмове от IХ-ХIV век, манастирите на св. Наум и св. Климент („Св. Пантелеймон”). На остров „Св. Ахил” в Малкото Преспанско езеро (днес в Гърция) е средновековната царска резиденция Преспа с катедралната църква, изградена от цар Самуил. Там, както е известно, е гробът на великия владетел. Пощадените от времето паметници на Охридско-Преспанското книжовно средище не са много, но сред тях са ценни ръкописи като „Охридското глаголическо Евангелие”, „Зографското Евангелие”, „Синайският псалтир”, „Болонският псалтир”, „Стишният пролог” (повлиян силно от Търновската книжовна школа) и др.

Около Битоля (наричана също и Монастир) книжовни центрове са Слепченския манастир „Св. Йоан Предтеча”, църквата „Св. Врачове” в с. Стълп и др. Манастирът „Успение Богородично” („Трескавец”) е водещ в областта на Прилеп. В своя грамота сръбският крал Стефан Душан отбелязва, че тя е написана „... по образеца на старите гръцки и български царе, които преди мене владееха тези области...” В западната част на Македония е манастирът „Св. Йоан Бигорски” при Дебър, изграден от архиепископ Йоан към 1020 г. Разоряван и опожаряван нееднократно в османската епоха, той и днес пази стари български ръкописи.

В Скопие, столичен град на България при цар Роман, впоследствие център на византийската провинция (тема) с името „България” (!), а от 1346 до 1371 г. столица на Сръбското царство, работят книжовници, които през ХIV век са свързани с манастирите на Света гора и Търновската книжовна школа. Прочут е манастирът „Св. Георги Бързи”, обгрижван от неколцина български царе, чийто пример е следван от византийски императори и дори от сръбските крале. Други известни обители са Марковият манастир „Св. Димитър”, „Св. Богородица” в Матейче (създаден от сръбската царица Елена, сестра на цар Иван Александър), изграденият през ХII век манастир „Св. Пантелеймон” при с. Нерези, близо до Скопие... В Северна Македония важни средища на вярата и книжнината са и манастирите „Св. Йоаким Осоговски” (наричан още „Сарандапорски”), „Св. Гаврил Лесновски”, „Св. Прохор Пшински” и др.

Нека днес, в самото навечерие на Възкресение Христово, Великият ден на вярата, още веднъж си спомним за всичко това. Нека посрещнем достойно предизвикателствата на днешния ден, помнейки какво са ни завещали предците, техните български души, любов към ближния и вяра в доброто...