Македонският тебеширен кръг

Тридесет години след декември 1992 г. Република Северна Македония се върна на стартова позиция

Хора, които знаят, че съм работил като кореспондент на български медии дълги години в Скопие, често ме питат имам ли предпочитания към изявите на свои колеги там. Имам, разбира се, една от тях е Катерина Блажевска. Следя редовно, доколкото мога, разбира се, текстовете ѝ в сайта „Призма“, а и в емисиите на „Дойче веле“, където тя сътрудничи активно. Харесва ми, вероятно защото не ползва агресивния и „стандартен“ език по отношение на България, влага повече разум вместо традиционната емоция, когато става дума за отношенията със страната ни. А може би и защото цялата u „продукция“ надскача матрицата, от която други колеги не могат да излязат. Пък и често има чисто професионални находки, които да ми допадат. Като тази, последната, според която с края на португалското председателство през юни 2021 г. привършва един тъжен почти тридесетгодишен период на Република Северна Македония към нейното евроатлантическо членство. Един вид една политическа парабола във времето, стартирала неуспешно в Лисабон през декември 1992 г. и приключила в края на юни 2021 г. пак в португалската столица.

В края на декември 1992 г. в португалската столица се проведе редовното заседание на Съвета на ЕС, в рамките на което трябваше да бъде определена позицията по отношение кандидатурите за членство на държавите, произлезли от разпада на бивша Югославия. Комисията на ЕС начело с френския конституционалист Робер Бадентер бе дала своето експертно мнение, че четири от тях, в това число и Република Македония, биха могли да кандидатстват да започнат преговори за членство. На основата на решението на комисията „Бадентер“ България вече бе признала първа суверенитета и независимостта на бившата югорепублика Македония, откривайки пътя на международно-правното u утвърждаване. Само да допълня - Робер Бадентер стана неотменима част от историята на новата република.

Та тогава, в навечерието на срещата в Лисабон, еуфорията бе пълна. Тя бе предизвикана от усещането, че първата съществена позитивна проява на международното поле, резултат от българското признаване на независимостта на Република Македония, може да бъде покана за започване на процедура за членство в европейското семейство. Може би заради това от ръководството на БНР, където работех тогава, решиха да ме командироват в Скопие да отразя „вълненията и евентуално радостта“ от подобно решение. Тръгнах рано сутринта в петък, 12 декември, през нощта бе валял дъжд, настилката бе замръзнала, истинска пързалка. На един завой между Радомир и Кюстендил колата поднесе, удари се в мантинелата вдясно, десните колела се качиха върху нея, плъзнаха се и накрая целият автомобил се прехвърли по стръмното надолу в дерето. За щастие, наскоро там бяха рязали някакви дървета, имаше натрупани клони, в които „Шкода“-та ми спря. Двигателят работеше, фаровете светеха, опипах се - бях цял, нищо не ме болеше. Като истински глупак си казах, че няма да мога да изпълня задачата да информирам България за голямата радост на нашите братя оттатък границата от решенията в Лисабон.

Радост нямаше, имаше разочарование. Под влиянието на Гърция останалите членки на общността отказаха да дадат „зелена светлина“ на Република Македония докато в нейното название съществува думата „Македония“. Там, в Лисабон, в този петък, 12 декември 1992 г., бе заложено началото на спора между Атина и Скопие, който продължи цели 26 години до 18 юни 2018 г. когато бе подписан Преспанският договор. През април 1993 г. Република Македония влезе в ООН вече като ФИРОМ (БЮРМ), с което име се подвизаваше на международната арена до промяната му със „Северна“, пак според Преспанския договор.

Вторият пункт от параболата бе Букурещ. В началото на април 2008 г. там трябваше да се състои среща на върха на НАТО, на която покана за членство да получат три балкански държави, членки на така наречената „Адриатическа лига“: Албания, Република Македония и Хърватия. Работата изглеждаше опечена, още повече, че на пресконференцията си през първия ден на срещата американският президент Джордж Буш-младши заяви, че „утре три държави ще получат покана“. На другия ден покана получиха само Албания и Хърватия, а ФИРОМ - не...

И отново Лисабон. Може би в Скопие щяха по-лесно да преглътнат и този неуспех, ако не беше изявлението на португалския министър по европейските въпроси Ева Закарияш за езика на Северна Македония и неговата връзка с българския в общата им културна среда. Рухна цялата конструкция, според която всички страни членки на ЕС подкрепят еднозначно позицията на Скопие срещу българското вето.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи