“Манджурският кандидат” е универсален образ на зависимите и ръководени от чужди сили и интереси хора в обществото и политиката

За 15 години членство в ЕС България не произведе нито една голяма идея, инициатива или политика, която да стане общоевропейска

Както е известно, Манджурия е широк географски регион в Североизточна Азия, разпрострян на територията на Китай и отчасти в Руската федерация. В историко-политическия дискурс китайската част от този регион е най-разпознаваема с временното държавно образувание, наречено Манджоу-Го, просъществувало от 1932 г. до 1945 г. под ръководството на сваления през 1912 г. последен китайски император Пу И. Първоначално той е провъзгласен за “върховен управител” (1932 г.-1934 г.), а после - за император на “великата манджурска империя” Манджоу-Го (1934 г.-1945 г.). На тази историческа личност беше посветена знаменитата кинолента на Бертолучи “Последният император”. Нашата страна установява официални дипломатически отношение с Манджоу-Го, след като се присъединява към Тристранния пакт между нацистка Германия, фашистка Италия и Япония.

Но причината, на която се дължи разпознаваемостта на Манджоу-Го в историята, политическите и конституционни науки, е, че това е христоматийният пример за марионетна държава и марионетно управление. Милитаристка Япония създава тази държава и инсталира Пу И, за да има континентален плацдарм за овладяването на цял Китай и война срещу тогавашния СССР. Контролират и извличат за своя полза богатите природни ресурси на региона. Важни решения се вземат само в Токио, а не във формалната столица на марионетната държава Чанчун. Манджоу-Го е фасада, въпреки богатото историческо минало на региона и славното императорско минало на Пу И като владетел на Поднебесната. С елит, който започва да се японизира в стремежа си по-плътно да се впише в ценностите на отвъдморската империя и трепери раболепно да не разсърди случайно със самостоятелна мисъл или – о, ужас! – действие господарите в Токио, на които дължи власттта, привилегиите и социалния си статус. След войната и на базата на решенията на Антифашистката коалиция на СССР, САЩ и Великобритания, взети на Ялтенската конференция, марионетната държава е разпусната, “императорът” се опитва да се предаде на американците, но е арестуван от съветски войници и предаден на китайските комунисти. СССР прекратява окупацията на Манджоу-Го и предава територията под суверенитета на Китайската народна република през 1956 г.

Към този исторически образ се наслагва и могъщата художествена метафора, навлязла и в общоупотребимия политически език с израза “манджурски кандидат”. Това става с едноименния роман-политически трилър на писателя Ричард Кондън, публикуван през 1959 г., който му носи световна слава. Основната сюжетна линия на романа е за съдбата на Реймънд Шоу и още десетина американски войници, които са пленени през Корейската война и отведени от комунистите в Манджурия, където съветски “експерти”, след мъчителни изтезания, ги подлагат на техники за промиване на мозъка и манипулиране на съзнанието. След тази обработка и с вече “промити” мозъци Шоу и част от пленниците са върнати в САЩ, като им е внушен “спомен”, в който те безусловно вярват, че Шоу героично ги е спасил в ожесточено сражение с врага. Така Реймънд Шоу започва да се издига в социалната йерархия, получава най-високото отличие на федералния Конгрес за проявената храброст - “Медал на честта”. Но Шоу е програмиран при чуването на определени кодови думи да се превърне в хладнокръвен убиец, направляван на подсъзнателно ниво от своите господари – съветските и китайските тайни служби. Неговата майка Елинор - таен агент на КГБ, се развежда с баща му и сключва брак с проспериращ адвокат, който с годините се включва в политиката и сгига до поста федерален сенатор, след което получава и вицепрезидентска номинация. Целта на Елинор е съпругът й да бъде избран за президент и да се постави в услуга на КГБ, като за осъществяването на тази цел трябва да бъде използван “програмираният” Реймънд Шоу, който да извърши атентат срещу кандидата за президент. Историята се разплита по многопластов и сложен начин, след като един от някогашните пленници – майор Бенет Марко, започва да си спомня откъслечно случилото се в Манджурия. “Манджурският кандидат” на Кондън е отражение на параноята и маккартизма, обхванали САЩ в най-острите времена на Студената война – в началото на 50-те години на XX век. По-късно романът е екранизиран на два пъти. Първият - през 1962 г. под режисурата на Джон Франкенхаймер (“Френска връзка II”, “Ронин”) и с Франк Синатра в ролята на майор Марко. Вторият - през 2004 г., когато в ролята на майора се превъплъти Дензъл Уошингтън. Но не това е важното в случая. Важен е “манджурският кандидат” като универсален образ на зависимите и ръководени от чужди сили и интереси хора в обществото и политиката.

“Манджурските” политици са характерни за периферни държави с компрадорски обществен и икономически елит, поддържан от метрополиите. България, колкото и нелицеприятно да звучи, е “обетована земя” за всякакъв калибър “манджурци” след Освобождението, та до днес. “Фили” и “фоби”, верни съюзници на Хитлер, после на Сталин и Кремъл (някои чак лелееха да сме 16-та съветска република). И прочие, знаем историята. След 1989 г., освен демокрацията, дойде и нов манджурски “плен” за България. Пак “фили” и “фоби”. Едни се кланят на Вашингтон, други - на Брюксел, трети - на Москва. Има даже и такива, които са на верижка чак от Пекин. Няма просто “пета колона” у нас. Има и шеста, и седма… Но практически отсъства критична маса от национални политици със самостоятелно мислене, кураж и компетентност да формулират и отстояват национални позиции. “Манджурската” пропаганда по правило се опитва да обявява за “промити мозъци” точно такива, колкото и да са спорадични проявите им през годините.

Понастоящем “манджурците” са особено активни, защото предстоят важни и дългосрочни решения и у нас, и в ЕС, които засягат българския суверенитет и национална идентичност. Решения, на които искат да влияят и от Запад, и от Изток. Не става дума само за Македония. Но и за посоката на развитие на ЕС – като съюз на суверенни държави или суперфедерация, газена от немски ботуш под звуците на френски шансон.

Тъжната равносметка обаче е, че за 15 години членство България не произведе нито една голяма идея, инициатива или политика, която да стане общоевропейска. Нито динамични “коалиции по интереси” с други държави-членки, така че да защитава реално и ефикасно свои национални интереси, примерно в сферата на селското стопанство или на екологията. Напротив, България се държи като покорен кандидат - имплементира и транспонира, казано на брюкселски, всичко, което искат големите европейски държави и направляваната от тях бюрокрация на ЕС. Но никога не защитава своите национални интереси. Когато гласувахме ратификацията за присъединяването на България към ЕС през 2005 г., казах от парламентарната трибуна, че има нужда от “държавническа мисъл и управленска отговорност, които да позволят българският глас в Брюксел да звучи силно и убедително”. Каква наивност! В Брюксел няма български глас. От наше име говорят “манджурците”. Има ли шанс за промяна? Ще поживеем, ще видим.