Той е повече мироглед, отколкото идеология; повече начин на мислене, отколкото политическа позиция

Целокупното човечество е визия на либералния глобализъм

Заглавието, разбира се, е иронично. Консерватизмът не е учение, та да има манифест. Тъй както Дъглас Адамс бе написал в своята забавна книжка за галактическия стопаджия, че ако някой поиска властта, това вече е достатъчно основание тя да не му се дава, така и когато някой сам себе си обяви за консерватор, това е достатъчно основание да не бъде приеман за такъв. Истинският консерватор е човек, на когото, ако се опитате да лепнете етикет, включително и „консерватор“, ще махне с ръка и с досада ще рече: абе, я не ме занимавайте с глупости! Защото консерватизмът е повече мироглед, отколкото идеология; повече начин на мислене, отколкото политическа позиция. Консерваторът е малко скептичен, малко циничен, понякога кисел, друг път присмехулен, но винаги нормален и вкопчен в здравия разум и истината. Обича реда и правилата, а революциите го ужасяват, дори и да са революции в модата. Днес може да го наричате консерватор, утре другояче - за него това е без значение, защото е оставил етикетите на учените.

Етикетите обаче са важни, колкото и да ги презира консерваторът. Представете си един посредствен музикант, който играе тенис, но и там е посредствен. Пред музикантите ще изтъква, че е тенисист, а пред тенисистите - че е музикант, за да няма кой да се мери с него. Така и с политическите партии. Вижте ги: земеделците ли са земеделци на нивата, ВМРО ли с пушки и бомби освобождават Македония, или пък социалистите са пролетарии от фабриките и заводите? Всичко е театро. Всеки се нуждае от етикет. На всяко знаме пише едно и също - демокрация, законност, права, растеж, пенсии и прочие клишета, а всъщност всички се борят за власт и удобно място край паричния поток. Това са професионални политици, а властта е единственият предмет на дейност за професионалиста. Различават се само по етикетите, един от които е „консерватор“.

Догодина идат избори. Със сигурност ще се разшават „консерваторите“, макар че модата на консерватизма сякаш избледня в токсичното зеленикаво сияние на вируса; ще се създадат и нови консервативни „проекти“, независимо доколко успешно ще ги лансират и доколко някой ще им обърне внимание. Затова нека поразсъждаваме що е консерватизъм и кого да наричаме консерватор.

Белезите са неизброими, но предлагам да се спрем на четири от тях, които определят минаващия за консервативен човек в смисъл по-широк от политическия. Преди всичко консерваторът в този по-широк смисъл има изострено чувство за историчност и континуитет. Той е достатъчно интелигентен, за да знае, че мечтите на човека са големи, поради което и проектите му са амбициозни, а амбициозните проекти поставят далечни цели. Толкова далечни, че не могат да бъдат постигнати в рамките на едно поколение. Не знам защо сме склонни често да мислим, че действителността е някаква завършеност и рядко я разглеждаме като процес. Та самото Сътворение още не е завършило, още не свършил седмият ден! Именно защото е способен да види действителността като процес, а не като резултат, Консерваторът (до края ще го пиша с главна буква, за да се знае, че това е нашият консерватор) живо се интересува какво са захванали дедите и какво са му оставили да продължи и евентуално да довърши. За него историята не е любопитен факт, а част от текущата ситуация. Генезисът на днешните големи конфликти той не търси, да речем, в Студената война, а още във Великата схизма през 1054; за него, например, Путин не е продължител на Ленин, а на Петър I. Консерваторът е обсебен от историята, но същевременно ясно осъзнава, че тя е може би най-манипулираната и фалшифицирана област на познанието. Затова за Консерватора наред с историята са важни също родовата памет, преданието и това, на което се вика „семейно възпитание“. Защо, мислите, са толкова яростни атаките на либералите срещу традиционното семейство? Защото то носи предание, защитава личността от педагогическата прегръдка на обществото. Имах един разказ за селянче, което се снима с родителите си пред НДК и когато научава, че някакъв минувач познава родословието на кучето си чак до Хоранд фон Графрат през 1895, а пък то не знае как се казва дядо му, се разплаква. Да не знаем имената на дедите си не е наша вина, а ни бе причинено нарочно и злоумишлено. Всяко поколение да започва отначало, да руши стария свят и върху руините му да съзижда светлите бъднини - това за Консерватора е проклятие.

Вторият белег на Консерватора е моралът. Консерваторът се отвращава от релативизма в морала. Тъй като за тях истината и доброто не са относителни, а абсолютни, и не само абсолютни, но и личностни, истинските консерватори са религиозни. Доброто не е „нещо“, а „Някой“. И понеже уважават реда и институциите, които го олицетворяват, те са не само религиозни, но и църковни. За тях общественото устройство без религия и църква е анархия и беззаконие.

Консерваторът има особено отношение към властта. За него тъй както душата е животът на тялото, така и легитимността е животът на властта. Власт без легитимност е мъртва, или ако все пак извършва някакви движения, това са движения на зомби. Затова мисленето на Консерватора е монархическо, дори и самият той да е републиканец (с монархическото мислене ще се занимаем идната събота). Според монархическото мислене властта е легитимна, когато е санкционирана от Бог, а не от човека, та дори човекът да се яви в някакъв колективен образ като народ, каквото и да означава това.

Консерваторът е най-уязвим в политическо отношение, защото няма проект. Причината за възникването на консерватизма е защитата на две от четирите съсловия на Средновековието - аристокрацията и духовенството. Другите две са селяните и търговците. Нашият Консерватор, когото вече описахме като интелигентен човек, днес едва ли може да мечтае за реставрация на доброто старо общество с четирите балансирани съсловия. Той е загубил историческата битка, обаче сърце не му дава да слезе от сцената. Не слиза, защото все още има доста стреснати от главоломната модерност на света хора, чиито интереси да изрази във властта по правилата на демокрацията. Но колцина са те по света и у нас?

Консервативен ли е Българинът - оня единственият и косматият, дето си го знаете? И да, и не... Този въпрос е много интересен. От една страна българите са закостенели и консервативни, тъмни балкански субекти, които мразят гейове и дърпат ушите на децата си, а от друга - радикални и даже революционни „шопи със сопи“, превърнали се скоропостижно от селяни в пролетариат. Ето това е историческата драма на българите, тяхното биполярно разстройство - люшкането между традиционализъм и радикализъм. Днес внуците на стария Герак блокират Орлов мост с налудничави щения и вувузели.

У нас класически консервативни партии са нереалистични, но то е защото са подражателски, мъчат се да бъдат консервативни по британски или германски образец и по този случай не им се получава. Но това не означава, че българите не са консервативни - напротив. Просто трябва да се открие техният консерватизъм, да се формулира и да им се предложи. Оттук и един друг интересен въпрос: консерватизъм ли е национализмът? Защото в цяла Европа националистите се мъчат да овладеят нишата на консерватизма, въпреки че именно прогласяването на понятието „нация“ предизвика през 18 век реакцията, наречена „консерватизъм“. Консерватизъм ли е национализмът? Накратко: не, доколкото руши съборността; да, доколкото въздига малката общност. До Вавилонската кула човечеството е едно цяло, на Петдесетница Църквата го призовава да се върне към съборност, а близо 20 века по-късно националната държава ще се опълчи срещу съборността, за да я разкъса. От друга страна нацията, народът е като семейството - естествена малка общност, много по-обозрима, много по-нормална от общността на целокупното милиардно човечество. Малките общности са присъщи на консервативното мислене, докато целокупното човечество е визия на либералния глобализъм.

И така, Консерваторът е скептик с историческо чувство, старомоден морал и политическа предпазливост. Дали някоя от съществуващите партии успява да го изрази или пък Консерваторът се нуждае от нова - това е тема на друг разговор. Ще мине лятото, ще дойде есента и ще се замислим за изборите през 2021. Стига тогава да не ни връхлетят някакви нелечими гъбички по краката. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.