Заедно с влашките и молдовските воеводи през ХIV в. те стават васали на българската корона

Само на 20 км от столицата на Република Северна Македония се намира обителта “Св. Димитър”, по-известна като Марков манастир. При първото си пътуване из страната посетих и това място. Тогава национализмът в нашата югозападна съседка отново се бе развихрил. Въпреки че се бях сдобил с всички необходими разрешения, тукашният пазач ми създаде доста проблеми, ругаейки здраво и твърдейки, че “ги знае какви са бугарите”.

Резултатите ми обаче бяха впечатляващи. Там намерих два напълно неизвестни надписа от ХIV в., както и личен автограф на прочутия възрожденски книжовник Кирил Пейчинович от Тетово. Важни наблюдения успях да направя и върху изключително интересния ктиторски надпис, който е бил нееднократно тълкуван от различни историци. В крайна сметка се очерта не само забележителната строителна история на манастира, но и картината на динамичното време от средата на ХIV в.

Вече разказах за драматичните събития в Прилепското кралство, основано от Вълкашин Мрънявчевич върху откъснатата от Сърбия Вардарска Македония. От надписа става ясно, че строителството на храма е започнато още от цар Стефан Душан в 1346 г. по време на най-голямото могъщество на сръбската средновековна държава. По някакви причини градежът е бил прекратен и е продължен чак през 1365 г. от вече независимия крал Вълкашин. Завършен е в 1376 г. при самостоятелното управление на неговия наследник Марко Кралевич.

В надписа е неприкрита гордостта на издигналата се млада кралска династия на Мрънявчевичите. Вълкашин, жена му Елена и Марко са удостоени с всички епитети на православните самодръжци. Те са “В Христа Бога благоверни, Христолюбиви и превисоки”. Подобаващо са споменати братята на Марко принцовете Андреаш, Иваниш и Димитър. Сръбските владетели пък са видимо подценени и унизени. За някогашния господар на Вълкашин, цар Стефан Душан, се говори изцяло в ретроспективен план. В унисон с тези тенденции са и прекрасните живописни портрети на кралете Вълкашин и Марко, изпълнени върху фасадата на “Св. Димитър”.

Това не бива да ни учудва. Макар сърби по рождение, Мрънявчевичите правят всичко възможно за да се отделят от влиянието на държавата-майка. Те откъсват населението в своите земи от духовното покровителство на сръбската патриаршия и приемат църковната власт на охридския архиерей. Още от времето на император Василий II Българоубиец неговата титла е “архиепископ на България”. Затова в документи от ХV-ХVI в. Вълкашин и Марко често са наричани български крале.

В хода на научното дирене попаднах на един пасаж от важен български правен документ, на който историците не са обръщали достатъчно внимание. В добавките към Бориловия синодик от края на ХIV в. се намира най-големият Поменик на българските царе. Заедно с тях се обявява и “вечна памет” на цариците, патриарсите и видните аристократи. А накрая се благославят “приятелите на българското царство”, сред които на първо място са членовете на династията на Мрънявчевичите. Оказва се, че заедно с влашките и молдовските воеводи през ХIV в. те стават васали на българската корона. Именно по тази причина в по-късните легенди и предания за Вълкашин и Крали Марко те се явяват като български владетели и се борят за свободата на България.

Новата история на манастира е белязана от серия скандали. Сред стенописите от ХIV в. на църквата “Св. Димитър” е забележителната композиция “Небесен двор”, в която Христос и воините-светци са представени като аристократи от епохата. Водени от патриотични чувства, през 80-те години на ХIХ в. представители на българската екзархия замазват тези фрески с маслена боя, мислейки че става дума за двора на сръбския владетел Стефан Душан. В началото на ХХ в. пък от църквата изчезва гигантският бронзов полилей, съставен от осем вериги с ажурни дискове и надписи: “В Христа Бога благоверен крал Вълкашин”. Един от тях наскоро бе открит в България и сега е изложен в Националния исторически музей.

След известно време аз проучих една друга църква в околностите на Скопие, която по оригинален начин допълни наблюденията от Марков манастир. Това е средновековният храм “Св. Андрей” в тесния красив каньон Матка на р. Треска преди вливането є във Вардар. Според съхранените вътре надписи той е обновен и изписан в 1389 г. от втория син на крал Вълкашин, Андреаш.

В храма се намира един уникален средновековен текст. За да отбележи едно свое дарение на любимата си църква, Андреаш нарежда да се изпише цялото съдържание на дарствената грамота. Буквите са едри и изпълнени с “печена сиена”. Текстът минава в един ред по цялата фасада и вътрешността между отделните живописни сцени. Общата му дължина е 17 м и 66 см, което го прави най-дългият известен средновековен надпис.

Писмените свидетелства от “Св. Андрей” носят важна информация за един драматичен период от историята на Европа. За разлика от надписите в Марков манастир, тук се вижда залеза на кратко управлявалата династия на Мрънявчевичите. През 1389 г. турците отдавна са навлезли на Балканите и са покорили много християнски земи. Крал Вълкашин още през 1371 г. е загинал в битка с тях, а синът му Марко е принуден да се признае за васал и да дава войници в армията на султана. Сражавайки се с нашествениците пък е паднал убит и най-малкият брат Иваниш. А Андреаш вече е “кралевич”, което ще рече престолонаследник на Прилепската държава.

Още в 1391 г. османците превземат Скопие и църквата “Св. Андрей” попада в завладяваната територия. През 1395 г. Марко е задължен да участва на страната на султан Баязид срещу влашкия воевода Мирчо Стари в съдбоносната битка при Ровине. В това сражение той загива, но Андреаш така и не успява да стане крал. Заедно с Димитър наследникът на престола трябва да напусне родината. Двамата братя отиват в Дубровник, където успяват да приберат 97 кг от сребърния депозит на баща им Вълкашин. После беглеците се установяват в Унгария под покровителството на унгарския крал и германски император Сигизмунд.

В едно писмо от 1399 г. Димитър е наречен “брат и наследник” на вече несъществуващото кралство. В същата година умира Андреаш. Претенциите за престола на последния жив Мрънявчевич се запазват още няколко години. През 1400 г. той още се нарича “кралевич”. В 1404 г. обаче Димитър се подписва като “кралски кастелан на град Вилагош и комита на комитата Заранд”. Бившият престолонаследник на Прилепското кралство се е превърнал в унгарски благородник.

Марков манастир и църквата “Св. Андрей” са последните материални свидетелства за кратко и бурно управлявалата династия на Мрънявчевичите.