Всички сме виждали тази картинка, която се използва масово в социалните мрежи, за да обясни разликата между „равенство“ и „справедливост“. Расовата справедливост (racial equity) стана особено популярен термин в последния месец, след като Байдън и Ко. се обявиха за „справедливост“ във всяка сфера на обществото. То хубаво, ама на думи. На действия е страшничко. Нека обясня за какво става дума.

Тази картинка, казват либералите, онагледява нуждата не от равенство, а от справедливост. Ако сме равни, всички получаваме по една кутия, върху която да стъпим, но това не е достатъчно за някои, които имат нужда от две кутии, за да са равни на другите. Затова трябва справедливост - най-високият не взема кутия, а най-ниският взема две кутии. Много хубаво звучи, а? 

Само че животът не е картинка с кутийки. Това на картинката е опростяване, при което един сложен въпрос се представя по толкова прост начин, че реално представеното спира да има общо с нещото, което се цели да се представи. Първо, в живота неравенствата не са свързани с това кой колко е висок. Не става да вземем шивашкия метър и да кажем „ето ти на теб две кутии“ и това да направи живота справедлив. Второ, този тип „справедливост“ има за цел да анихилира различията между хората. Не може един да може повече от друг, казват либералите. Целта на либералната „справедливост“ е да няма разлики между хората, за да няма „несправедливост“. В България помним как се наричаше този идеология до преди 30-ина години. В Америка не са виждали социализъм и го приемат идеалистично. Ама по същество тоя тип „справедливост“, която се търси от новата вашингтонска администрация, е точно това - равенство не в старта, а във финиша. Всички трябва да сме равни в резултатите си, а не в това да имаме равен старт в живота и вече кой колко далеч ще стигне да зависи от него самия. Либералите взимат идеята за личностната свобода и я хвърлят в коша, подменяйки я с „равен резултат с цел справедливост“.

Като цяло новата власт във Вашингтон, а оттам и нейните проксита по света, въвеждат точно един модерен прочит на социалистическата идея, като я обличат в нови „демократични“ одежди. Истината е, че в това няма нищо демократично - да отнемеш от едни, за да дадеш на други, е една похвална робинхудовска инициатива, която обаче може да се случи само в приказките. В реалния живот тази идея катастрофира челно в обективната невъзможност хората да са равни в резултатите си. Хората са различни. И това е прекрасно!

Едни могат много, други малко, едни работят много, други малко, едни са активни, други не са. Това не значи, че едните са по-добри от другите - всички хора се раждат равни по достойнство и права, казва мъдрата родна конституция. Мъдра, защото постановява именно равенство в старта - при раждането си сме равни. След това почват спецификите и разликите. Уви, за последните години либералите изхвърлиха идеите на Мартин Лутър Кинг и Нелсън Мандела в коша и ги замениха с екстремизма на „Антифа“ и „Black Lives Matter“.

С „Харисън Бержерон“ на Кърт Вонегът в далечното бъдеще Америка си е назначила „главен затруднител“, който измисля как да направи всички равни. По-силните са принуждавани да носят тежести, по-високите ходят приклекнали, по-красивите носят загрознителни маски, а по-умните чуват на всеки двадесетина секунди силен объркващ шум от слушалка, която са длъжни да носят винаги. В резултат всички са равни - никой не е по-умен, по-богат, по-талантлив или по-успешен. Всички са равни. Ето ви я „справедливостта“...

Объркал се е Кърт Вонегът.

Действието не се развива в далечното бъдеще.