Завладяващата актриса и певица Милица Гладнишка е израснала в артистично семейство и още от малка пее и свири на пиано. Тя има една сестра – Емилия, която днес е виолистка в операта в Грац. През 1998 г. Милица е забелязана на кастинга за пеещи сервитьори в клуб „Опера“, откъдето са стартирали и други популярни изпълнители, като Галя и Миро от „Каризма“, Орлин Павлов и Тони. Две години по-късно тя завършва НАТФИЗ в класа на Пламен Кьорленски, а паралелно с обучението си там взима уроци и по оперно пеене при Рени Пенкова. Тя е изкарала курсове по джаз пеене в Лондон, както и майсторски клас при Милчо Левиев. Изнасяла е класически, поп и джаз концерти, както в България, така и извън нейните граници. Певческият й талант изпъква ярко в шоуто „Като две капки вода“, където остава на косъм от победата през 2013 г., а през 2021-ва отново е поканена във формата, когато събират най-големите звезди от предишните му издания. Първата й популярна роля е в известния сериал „Етажна собственост“, където тя бързо печели симпатиите на публиката. Милица има редица запомнящи се изяви на театралната и музикалната сцена, а освен това е един от най-търсените гласове в дублажа у нас.

- Милица, на 6-ти декември предстои премиерата на новия ти спектакъл „Мелофобия“ в Пловдив. А как мина първото му представяне в София в театър „Сълза и смях“?

- Премиерата мина страхотно, беше като на рок концерт! Ние нямахме представа какво ще се хареса на публиката - на кои места от текста ще се смеят, или кои песни ще запеят, но те реагираха на почти всяка реплика и песен и направо избухваха в ръкопляскания! Песните в спектакъла ни са авторски – в различни стилове: хард рок, естрада, фолк, класическа музика... Ще чуете и смели аранжименти на няколко познати и любими мелодии. Темата на представлението е къде отиде хубавата музика и възможно ли е човек да намрази музиката? В него има много смешни ситуации – главните герои са четирима души, които отиват на терапия, като единият от тях мрази коледната музика, другият не може да намери ритъма в живота си, третият има друга драма... 

- Как се роди идеята за този интригуващ спектакъл и какви други теми засягате в него?

- В „Мелофобия“ разглеждаме и проблема с модерното изкуство и какво движи твореца – комерса, продуцента, или нещо друго?! Много богат на емоции спектакъл, който както клони към веселата страна на нещата, но през кривия поглед на шута, така и всеки ще усети истински теми, които го вълнуват. В създаването му тръгнахме от нашия проблем - къде отиде хубавата музика, и така постепенно се заформи спектакъла. По музиката му работихме заедно с Иван Велчев и с Миро Иванов. Част от текстовете също са дело на моя милост, както и на Цветелина Цветкова, която написа интересни монолози. В спектакъла участват също Милена Маркова-Маца, както и Никеца - нашата рокзвезда. Сценографията е на Мариета Голомехова, а Цвети Пеняшки вмъкна ключови моменти в конструкцията на спектакъла. След Пловдив, на 10 декември и на 22 януари ще играем отново „Мелофобия“ в София в театър "Сълза и смях" . 

- Ти самата към какъв стил музика или изпълнители изпитваш „мелофобия“ и как се чувстваш от това, че у нас много талантливи изпълнители не се допускат до ефира, за разлика от други без талант, но скандални и с пошли текстове?

- Имам „мелофобия“ от некадърната музика, която може да е във всякакъв стил. Има велики рап песни, натоварени със смисъл и поезия, но има и голяма простотия – некадърна музика, текст и визия, но те незнайно защо достигат много лесно до зрителите. Телевизията трябва да е трудно достъпна за такива песни, обаче в момента всичко е наопаки, затова и много хора спряха да гледат телевизия... Това е големият парадокс и тук идва ролята на продуцента – дали телевизионен, или музикален, защото те решават каква ще е новата тенденция. За тях е важно парчетата да стават все по-бързо, ако може и по-евтино... Световната музика също страда от това - прави се евтина музика за фон, а не нещо, което ще те извади от монотонния ритъм и ще ти пренасочи мислите. Не е вярно, че няма публика за определени жанрове: джаз, или класика - има публика и днес музикалният живот е страшно богат, а клубовете са пълни с хора, но това изкуство не стига до телевизиите. Но няма какво да обвиняваме продуцентите, трябва сами да се борим за своето място под слънцето. 

- Освен „мелофобия“, какви други фобии имаш?

- Ако превеждаме фобия като страх –имам страх от това да не мога да работя! Философски погледнато по време на пандемията видях колко е страшно да не мога да работя - не можех дори сервитьорка да бъда, какво остава за артист... Това ме плаши, както и войната. От нищо друго не ме е страх, ако трябва ще преглътна и понеса  мишки, или паяци, но война и да не можеш да работиш – това са най-страшните неща и не искам да се случват.

- Как ти се отразиха тези две години на пандемията – отдаде ли се на мрачни мисли, или намери нови хобита и интереси, като някои твои колеги?

- Определено откачих – всичките ми спестявания си отидоха, защото повече от година не можех да работя, а нямах и много спестявания. Не можах да се отдам на себеизграждане, защото постоянно бях в паника докога ще продължи и кога ще свърши - това ме блокираше и не можех да хвана хоби. По едно време дори на Витоша не можех да отида, но най-страшното беше, че умират хора, много мои приятели и техни родители пострадаха. Аз също ходех на свиждания, носела съм храна, за да помагам и в такава ситуация няма как да се размечтаеш за себеусъвършенстване... Като започна войната в Украйна за първи път изпитах паник атака, но бързо се окопитих – просто спирам да мисля излишно за проблема, а гледам как да го реша, без да се оплаквам. Разбирам и хората, които изпадат в депресия, но трябва да се бориш всячески и да вярваш, че може да се променят нещата, че не си толкова зле и има хора, които са по-зле - мрънкането и оплакването няма да помогнат!

- В този период много хора станаха по-големи егоисти, докато други - като теб, отварят сърцата си да помагат на нуждаещите се? Какво ти носи това да помагаш и срещаш ли много съмишленици?

- Има много хора, които помагат, или дават парите си за другите. Аз не ламтя за маркова кола и дарявам голяма част от моите хонорари, защото знам какво е да живееш бедно и така се опитах да помогна на много болни от рак хора. За съжаление не всички успяха да оцелеят, но 90 процента от тях се справиха – трябва да си помагаме и се радвам, че все повече хора помагат. Например Ники Кънчев - чудеса прави! Проблемът у нас не е в това, че не си помагаме, а по-скоро сме станали докачливи и изнервени и всеки скача на бой за най-малкото! Аз също се боря с това, особено когато шофирам, понякога направо ми иде да хвърлям коли, като супер героиня! Имам една тактика за справяне с гнева зад волана: когато някой ме засече на пътя докато шофирам, си представям, че човекът отсреща е мой приятел и може да има сериозна причина да бърза и така ми минава яда. 

- Прави ли ти впечатление, че вече съобщават за повече дрогирани шофьори, отколкото за пияни?

- Имаше една много смешна статия – „дрогиран шофьор удари друг дрогиран шофьор!“ Наистина стана голяма напаст напоследък - явно дрогата е много евтина, по-евтина от алкохола...

-Твоят баща е бил таксиметров шофьор, а майка ти тромпетистка. Какво е да израснеш в такова семейство - звучи като сценарий за филм?

- Бих казала, че беше весело, въпреки бедните години. Таксиметров шофьор е  хубава професия – аз съм родена за такси, обожавам да карам, мога направо да спя в колата. Баща ми беше много начетен и имаше различни интереси –четеше исторически книги, рисуваше карикатури... Обичахме да търсим съкровища по улиците – монета, или паднало бижу, или пък се забавлявахме като четяхме надписите наобратно. Майка ни пък ни снабди със съзнанието на целия свят – купуваше ни плочи с музика, исторически книги, репродукции на големи художници... А баба ми пишеше стихотворения, въобще вкъщи цареше творческа атмосфера, но също така със сестра ми ставахме свидетели на това как се сменя бушон, как се лепят корнизи, как се прави зимнина и компоти. Това поколение станахме по-добри от самите майстори, които понякога лепят тапетите наопаки. (Смее се.)

- Какво стана с идеята ти да напишеш книга за баба ти Милица, на която си кръстена?

- Имам идея да направя представление, което да се върти около темата за баба и внуче. С баба ми имам много смешни случки, защото какво се оказва - баба и внуче стават страшна компания и са един отбор, докато родителите вечно работят и само дават задачи. Надявам се скоро да направя този проект и търся човек да ми помогне с писането. Мечтая да направя и филм за майка ми, която е била първата тромпетистка у нас, а дълго време е била и единствената.

- Какви други артистични и музикални предизвикателства ти предстоят?

- Преди няколко дни беше премиерата на „Някъде накрай света“ – един проект на Левон Манукян с Видинската филхармония, по идея на Юлия Манукян. В него отново сме заедно с Иван Велчев и се надявам да обикаляме страната, защото проектът е изключително добър и има страхотна музика – ние изпитваме огромно удоволствие, публиката също. Сред песните, които изпълнявам са „La vie en Rose“ на Едит Пиаф и две парчета от „Най-великият шоумен“, в уникални аранжименти. Пианистът Иво Дуков също е феноменален и съм щастлива, че успях да участвам в този проект. През изминаващата година излязоха и две мои нови песни – „Синьо“ и „Дълбоко синьо“, от Десислава Софранова и Мартин Лазаров. Кариерата ми се развива доста успешно и все повече започвам да пиша музика за театър, вече имам две представления, номинирани за „Икар“ и „Аскеер“. Сега с колегите искаме да издадем и песните от „Мелофобия“ в диск, защото има страшни хитове и ще се радвам да се завъртят по „Бг радио“.

- София Лорен казва, че в началото на кариерата й е имала голямото предимство пред другите - да е бедна и умна. Споделяш ли това твърдение?

- Естествено - бедността те учи на рационалност и скромност, а това да си интелигентен те издига. Затова е важно децата да се развиват, защото аз дълго време бях сервитьорка, но след това започнах да превеждам филми от английски на български, което ми носеше добър доход. Освен това, можех да свиря на пиано и да пея, завърших и актьорско майсторство. Усвоих няколко професии, а колкото повече знаеш - ставаш по-гъвкав и пригоден за условия на криза. За мен е важно децата да знаят поне един, или два чужди езика, а също и инструмент.

- Като ученичка си писала любовно писмо за Димчо Дебелянов. За кой друг голям българин би написала подобно писмо?

- Писах писма на Димчо Дебелянов, с надеждата в бъдеще да изобретят машина на времето и някой да му ги изпрати - големи безумия! (Смее се.) Сега на кого... Може би бих написала писма до големи учени, но няма да са любовни, а по-скоро такива в които да ги разпитам и да разбера как са стигнали до дадено откритие, или например „да ми разкажеш нещо за света около теб през 1330 г.“, или да питам Джордано Бруно - беше ли горещо на кладата!? Бих писала до такива велики умове, или таланти. Иначе, любовта аз я имам в живота си и не я търся.

- В какво вярваш и ти дава надежда?

- Вярвам в човека, защото той е върховният владетел на този свят - за добро или за лошо. Предпочитам да вярвам в добрия човек, който може да е по-силен от лошия. Лично на мен са ми помагали хора през целия живот - сама не мога да направя почти нищо, затова вярата ми е в човека, който твори добро и помага.