Българското политическо и военно ръководство разглежда присъединяването на Южна Добруджа като държавно-творчески акт

За възвръщането на областта през септември-октомври 1940 г. е създадена настъпателна армейска групировка, включваща авиация и флот

Мирното възвръщането на Южна Добруджа в пределите на Родината по силата на Крайовския договор (7 септември 1940 г.) e един от немногото, за съжаление, “звездни мигове” в нашата история през бурния XX в. В случая, благодарение на политиката на т. нар. мирен ревизионизъм, е постигнато безкръвно решение на наболелия Добруджански въпрос - един от външнополитически приоритети на България в периода между двете световни войни. В едно интервю историкът Радослав Симеонов изтъква, през 1940 г. Добруджанският въпрос е сложен дипломатически възел от геополитически противоречия, а не двустранен българо-румънски спор. В неговото решаване участват водещите европейски сили, вкл. Германия и Съветският съюз. На свой ред проф. Людмил Спасов отбелязва: “България си връща отнетата є с Букурещкия договор от 1913 г. Южна Добруджа в рамките на чл. 10 и чл. 19 от Пакта на Организацията на народите (ОН), със съгласието на заинтересованата страна - Румъния...” 

Крайовският договор визира само южната част на географско-историческата област, люлката на нашата многовековна държавност. Радостта на хората в Добрич, Балчик, Силистра, Тутракан и другите градове и селища е съпътствана от бежанската участ на българското население от Северна Добруджа, което в голямата си част (над 67 хиляди души) е преселено в държавните ни граници. Следва да признаем обаче, че е постигнато онова, което е било възможно в конкретната международна ситуация. При това дипломатическият успех е осъществен в условията на избухналата на 1 септември 1940 г. световна война. От гледна точка на международното право принадлежността на Южна Добруджа към България е утвърдена в максимална степен, което предотвратява ново откъсване от Отечеството след края на Втората световна война. Както четем в чл. 2, „... Въз основа на настоящия договор високодоговарящите страни заявяват тържествено, че установената между тях граница е окончателна и вечна. Всяка от договарящите страни се задължава следователно да не предявява никога претенции от териториално естество срещу другата високодоговаряща страна.”

Тъй като армията играе важна роля при връщането на Южна Добруджа, нека припомним Солунското споразумение (31 юли 1938 г.), с което падат военните ограничения, наложени на България след Първата световна война. На свой ред известното Мюнхенско съглашение (30 септември с. г.) между Великобритания, Франция, Германия и Италия позволява на страната ни да действа активно за ревизия на грабителския Ньойски договор. Тогавашният ни политически елит разсъждава трезво, а връщането на Южна Добруджа е изведено като най-постижимата цел в конкретния исторически момент. Политиката на правителствата на Георги Кьосеиванов и проф. Богдан Филов, при личната ангажираност на цар Борис III, води до наложеното на Румъния решение да отстъпи на България нейната изконна област. След трудни преговори, започнали на 19 август 1940 г., въпреки опитите за протакане от румънска страна, целта е постигната. И все пак, нека поясним - документът, сключен в Крайова, е договор (!), а не “Крайовска спогодба”, както по инерция е наричан неточно през годините, а спорадично и днес.
Няма съмнение, че успехът в Крайова е дело на дипломацията, но да припомняме ли максимата “Ако искаш мир, готви се за война”? Военното осигуряване е отбелязвано от изследователите, но целенасочено този важен проблем е разгледан от полк. Мануш Христов в книгата “Дейности на формирования от българската войска и флота на Негово Величество по присъединяването (окупирането) на Южна Добруджа през септември - октомври 1940 г.”, издадена от Висшето военновъздушно училище “Г. Бенковски” - Долна Митрополия (2020 г.). Нека читателят не се “стряска” от термина “окупиране”, който има военно-организационно съдържание. Затова и основният документ за задачите на армията в новоосвободената област е “Упътване за окупиране на Добруджа”.

Вземайки под внимание възможните “изненади” от румънска страна, още в хода на преговорите българските дипломати и военни експерти полагат максимални усилия за точна регламентация на сроковете и всички “подробности” по предаването на областта. Тонът е категоричен - „... да се завземе възможно най-бързо територията на Южна Добруджа, за да се запази населението и уговорените за предаване средства, материали, съоръжения...” С основание полк. М. Христов пише, че за правителството и българското военно ръководство присъединяването на Южна Добруджа е „... важен държавно-творчески акт, който има значение и ще окаже съществено влияние върху по-нататъшния развой на събитията в значителен период от време и ще промени съдбата на няколко поколения...”

Възстановяването на българската власт в Южна Добруджа е една по същество... военна операция! Естествено, нямаме предвид понятието “специална военна операция”, тенденциозно използвано в наши дни от руската страна при агресията є срещу Украйна, а истинското му съдържание. За реализацията на поставената цел са предвидени значителни военни ресурси - Трета армия под командването на ген. Георги Попов, подсилена с пехотни, конни и артилерийски части, авиация, флот и свързочни подразделения. На практика е създадена настъпателна армейска групировка, а командването следи стриктно за провеждането на операцията. В крайна сметка, решителните действия на армията, проведени тактично, но и достатъчно твърдо, преодоляват опитите на румънската страна да протака изпълнението на поетите ангажименти. В указанията към военните категорично е заповядано, че при „... съпротива от румънска страна се препоръчва бързо и безкомпромисно преустановяване и унищожаване на подобни прояви...” На армията е дадена заповед „... за своевременно и безпощадно смазване на всякакви размирни прояви, които имат за цел да внесат смут в окупираните територии или да тормозят мирното население...” Неслучайно ген. Попов отбелязва: “Заемането на Южна Добруджа се извърши без никакви инциденти между нашите и румънски военни и административни власти. Добруджанското население посрещна възторжено и с радост синовете на тези, които през Първата световна война пожертваха живота си за тази страна...”

Мащабната военна операция за присъединяването на Южна Добруджа към територията на Царство България постига пълен успех. По тази причина е възприемано от добруджанските българи, но и от цялото общество, именно като освобождение. Многобройни са свидетелствата за възторженото посрещане на армията от населението в изтерзаната добруджанска земя... В случая паралелът с есента на 1916 г. е показателен, още повече че през 1940 г. добруджанци са чакали своите освободители не три години, както е било във времето между Втората Балканска и Първата световна война... Надеждата за свобода и връщане в пределите на Родината не изчезва повече от две десетилетия, въпреки бруталната политика на дебългаризация, провеждана от румънските власти.

 Нека припомним неповторимата атмосфера на онези славни дни и силната патриотична мотивация на участниците в събитията, отразена в документи, спомени, тогавашния български печат, къде ли не... В случая нека се обърнем към заповедта на цар Борис III, по силата на която освобождението на Южна Добруджа се превръща в реалност.

“Офицери, подофицари и войници! Заповядвам частите от Трета армия да минат днес, 21септември, 9 часа, границата и да завземат територията на Добруджа в старите є предели /.../ Вам се падна щастието да настъпите мирно през старите бойни полета, по следите на вашите бащи, които покриха българските знамена с безсмъртна слава. Вие влизате днес в тая земя, която бе откъсната от Държавата ни, но остана жива и неразделна в сърцата ни. Влезте в нея с братска обич към свои и чужди, за да разберат всички, че това е наш роден край, който е бил люлка на българщината и ще бъде и пребъде вечно като българска земя...”