Мирча Луческу е вторият най-титулуван треньор в света. 76-годишният румънец изостава единствено от сър Алекс Фъргюсън. Спечелил е трофеи в родината си, Италия, Турция и Украйна. На името на Луческу е и най-последната в историята Купа на УЕФА.
Легендарният треньор даде интервю за предаването "Код Спорт".

 

- Мистър Луческу, вие сте един от футболните хора с изключително впечатляваща кариера и като играч, и като треньор. Знаете ли колко точно трофея сте спечелил?
- Ако си мислите, че е лесно да ги преброя... Смятам, че са 37. Впрочем, аз ги броя още след втората купа  - включително тези за класирането   от втора в първа дивизия. И в Румъния, и в Италия. И да ви кажа -това са също много важни трофеи. Имам и още един паметен приз в кариерата ми. Той е с "Бреша", когато спечелихме един англо-италиански турнир. Тогава победихме "Нюкасъл" на "Уембли". За първи път в историята на "Бреша"! И това е трофей, но статистиците не ми го отчитат  официално. За мен обаче си остава много важен, защото "Бреша" има над 100-годишна история и в нея това е единствената купа.

- Кариерата ви е толкова дълга и предлагам да започнем хронологично. Вие сте легенда на "Динамо" (Букурещ). Имате над 250 мача, 57 гола и шест титли с този клуб… Как започнахте да се занимавате с футбол?
- В интерес на истината започнах доста късно. За първи път бях в клуб на 16 години. Сега момчетата стартират кариерите си на 7-8 години. По мое време най-важното беше училището. Именно там играехме футбол - от рано сутрин до късно вечер. Но повярвайте - в двора не изглаждахме като много технични играчи. Тогава нямахме така хубави терени. Често дървета ни служеха като греди на вратата. Но всичко това ни кали.

- Кое беше най-доброто ви качество като крило - да вкарвате голове или да асистирате?
- Да асистирам. Благодарение на моите центрирания Дуду Джорджеску спечели два пъти "Златната обувка". Аз играех отляво, а той - отдясно. Аз играех и с двата крака и затова ми беше много лесно. Мисля, че мога да се сравнявам например с Дейвид Бекъм и Христо Стоичков по центрирания.

- Както и в България в онези времена много големи футболисти не можеха да отидат в Западна Европа заради комунистическия режим. Вие имахте ли оферти?
- Разбира се, че имах. Даже бяха много. Но не ни позволяваха да играем зад граница. Нормално за онзи социалистически период. След мондиала през 1970-а, когато бях капитан на националния отбор в Мексико например получих оферта от "Флуминензе". Абсолютно официално. Дойде чрез посолството. Такава имаше и за унгареца Флориан Албер. Но за него беше лесно, защото го пуснаха да отиде. Мен - не. Искаха да отида поне шест месеца да играя там, но не стана.

- Кой ви спря?
- Министърът на спорта. Но реално комунистическата партия беше тази, която решаваше.

- Какво е да сте капитан на родината си на световно първенство?
- За първи път станах капитан на Румъния, когато бях само на 24 години. Мачът беше срещу Англия на "Уембли" през 1966 година. Тогава те бяха световни шампиони, след като победиха Германия на финала. След този мач още много пъти бях капитан на националния отбор. Нещо фантастично е да представяш родината си. Трудно ми е да опиша чувствата си. Уникално е.

- Кой е най-големият мач във вашата кариера в националния отбор?
- Като футболист - когато елиминирахме Португалия, която беше завършила на трето място на Мондиал през 66-а. В квалификациите за Мексико ги победихме у дома и отидохме на световното. Това бе най-важният ми мач, защото много трудно отборите от Източна Европа  достигахме до най-големия форум. Тогава нямахме никаква информация за съперниците, за качествата им. Оставаше ни само да играем нашата игра с нашия инстинкт, с нашите качества, с нашия талант… Затова мисля, че тази победа е най-важната, защото се класирахме на мондиал.

- Бихте ли сравнили днешния футбол с онези времена, когато се изправяхте срещу Еузебио, Франц Бекенбауер, Герд Мюлер, Боби Чарлтън?
- Тогава бяхме много по-надарени футболисти. Доста повече. Можехме да правим много красиви неща на терена. Сега подготовката е съвсем различна. По друг начин подхождаме към мачовете. Напълно различно е. Ако гледате Бразилия или Германия от този период, може да се влюбите в красивия футбол. Днес също е красив, но е много по-агресивен, по-бърз, има много повече пари, много повече интереси... Навлязоха немалко хора с дебели портфейли. В онези години играехме като равни с най-добрите в света. Говоря за източно европейските държави. Днес това е изключително трудно.

- По това време България също участваше често на световни първенства. Играл ли сте срещу нашия отбор?
- Мисля, че не. Не мога да си спомня. Имал съм мачове в София срещу ЦСКА, срещу "Левски", но никога с националния отбор. Или може би имаше един мач за балканско първенство... В Букурещ май беше. Но наистина не си спомням добре.

- Кога решихте да станете треньор?
- В Букурещ завърших икономическа академия, имах големи неприятности и грижи след земетресение в Румъния. Много хора умряха тогава. Моята къща беше разрушена. Трябваше да се преместя в друг апартамент. След това говорих с президента на "Динамо" (Букурещ) да ми позволи се преместя в един град на 400 км от столицата. Казва се Хунедоара. Семейството ми много се страхуваше от ново земетресение. От местния клуб "Корвинул" ми предложиха работа за една година, а аз останах цели пет. Когато пристигнах там, видях много талантливи млади футболисти. Но нямаше кой да работи с тях. Аз още играех и реших да им помагам и като треньор. Влязохме в първа дивизия, свършихме трети в елита и участвахме в турнира за Купата на УЕФА. Тогава ме поканиха в националния отбор като треньор, но аз продължавах да играя в моя тим. Така съчетавах двете неща. Бях само на 35-36 години. В желанието си да помагам на децата изведнъж станах треньор. Виждах, че мога да се справя. Трупах опит. Разказвах на младите как съм се учил аз, какво трябва да правят, за да станат големи играчи. След това станах треньор треньор на "Корвинул". А когато ме поканиха в националния отбор, взех с мен петима от играчите ми. И с тях елиминирахме Италия и се класирахме за финалите на Евро 84.

- Работил сте 11 години като треньор в Румъния преди да излезете в чужбина. Комунистическият режим ли не ви позволи да го направите по-рано? 
- След класирането за еврофиналите получих предложение да стана треньор на "Бенфика", но не ме пуснаха. Също и от "Пари Сен Жермен".  Първоначално получих позволение, но изведнъж ми казаха: "Не! Стоп!" Така останах в Румъния, но по никакъв начин не съжалявам. През 1990 година режимът падна аз веднага приех предложението от Италия и започнах там моята кариера в европейски футбол.

- Напуснахте любимия ви "Динамо" след златен дубъл.
- Да, но веднага след това 12 футболисти напуснаха в посока различни европейски отбори. Не можех да остана при тази ситуация.

- Какво означава "Динамо" за вас?
- Много, много. Там започнах като юноша, после бях футболист, после и треньор. Нормално е  „Динамо“ да е в сърцето ми.

- Казахте за "Бенфика" и "Пари Сен Жермен", но защо избрахте по-малки клубове в Италия като "Пиза", "Бреша", "Реджиана"?
- Защото те дойдоха при мен в Букурещ по време на революцията. Подписах договора си в  Югославия. Тогава играехме срещу "Партизан" в полуфинал за Купата на УЕФА.  Тогава "Пиза" най-много ме поиска и аз подписах. Имах вариант да стана треньор и на "Порто". Дори бях там, разговарях с прочутия президент Пинто да Коща. Но знаете, че за хора от Източна Европа беше трудно да станат треньори на грандове. Подобни преговори имах и по-късно със "Стандард" (Лиеж). Но реших да остана с "Бреша" в италианската втора дивизия. Там се чувствах добре. По това време италианският футбол беше много тактически. За млад треньор можех да науча много неща, които да ми помогнат в кариерата по-късно. Така и се случи.

- През 1997 година се завърнахте в Букурещ, но не в "Динамо", а в "Рапид". Защо?
- Защото харесвам състезанията, съперничеството. Никога не съм поемал най-добрия отбор. Така беше и когато станах треньор на "Галатасарай", а после отидох в "Бешикташ", които бяха на трето място. Когато поех "Шахтьор" (Донецк), отборът беше втори след "Динамо".

- Но как реагираха феновете на "Динамо" (Букурещ) за избора ви?
- Ние сме професионалисти. Въпреки, че твоите чувства остават, твоята душа остава. Но когато става дума за професията, за отговорността нещата стават различни. Едното си и е едно, а второто си е второ.

- Следващата ви крачка е "Интер". Това е най-големият клуб в кариерата ви. Какво е да работиш с Феномена Роналдо?
- Какво мога да кажа? Той е един от най-добрите, който светът някога е виждал. Трудно е да намериш друг с подобни качества. Спомням си веднъж на тренировка правихме упражнение един срещу един. Сложих Тарибо Уест срещу него. Всеки път Роналдо го караше да пада на земята след различни финтове. Всеки път! Всички се смеехме. Нямаше как. Беше фантастичен. Проблемът е, че започнах да работя с него, когато стартираха и проблемите с колената му. Той рядко тренираше с отбора. Повече беше във фитнеса. Ако не бяха контузиите, Роналдо щеше да има  още по-голям принос към футбола. От друга страна Феномена много обичаше живота - партитата, момичетата. Искаше например винаги да ходи на карнавала в Рио. Спомням си как играхме четвъртфинал в Шампионската лига срещу "Манчестър Юнайтед" и загубихме. Аз смених Роналдо, защото той не беше тренирал достатъчно с отбора. Той напуснал веднага стадиона и директно отишъл на летището. И заминал за Бразилия. Казах на президента Масимо Морати, че е болен и затова го няма. Но истината беше, че е на карнавала. По това време "Интер" имаше страхотни футболисти. А Морати обожаваше техничарите. Запален бе по "Интер" покрай баща си от дете и беше истински фен на отбора. Най-много обичаше тези, които играят с номер 10. Когато бях треньор на "Интер", в състава имах пет десетки - Роберто Баджо, Юри Джоркаеф, Зе Елиаш, Андреа Пирло и... още един имаше. Но нямахме почти никакви защитници. Само двама или трима. Всеки искаше да е на терена. Бях много щастлив, когато Морати ме покани. заради кариерата ми в "Бреша". Но не попаднах в клуба в точния момент. Защото поех отбора през декември. Тогава футболистите са избирани от друг треньор. А от мен се искаше да променя най-вече стила, духа на отбора и въобще всичко. Някои разбираха вижданията ми, други - не. Много трудно е за един треньор да поеме отбор по средата на сезона. Най-добрият вариант е през юни, да си избере играчите, да ги подготви и да тренира своя тим. А не този, който е правен от друг. Много рядко някой може да е успешен, когато поеме отбор по време на сезона.

- Това ли причината да останете само един сезон в "Интер"?
- И това. Аз идвах от Румъния, медиите бяха настроени срещу мен. Симоне беше преди мен в "Интер" и точно беше избран за най-добър треньор на Италия за годината. Морати обаче го смени и всички журналисти скочиха. Помнеха и какво направих с Румъния срещу Италия в квалификациите за Евро 84. И явно никога няма да го забравят.

- С началото на новия век вече бяхте голямо треньорско светило. Поехте "Галатасарай" и веднага победихте "Реал" в мача за Суперкупата на Европа. Какво означава този трофей за вас? С "Галатасарай" победихте "Галактикос", които точно бяха спечелили Шампионската лига?

- Да, бихме "Реал" в Монако. Изключително важен успех. Те наистина бяха галактически. Със Зидан, Фиго, Йеро, Касияс, Роберто Карлуш… Много, много силни футболисти. Но ние спечелихме. Играхме контрола три седмици по-рано на турнира "Ауди Къп" в Мюнхен. Тогава загубихме от "Реал" с 2:3. В този момент почувствах, че можем да ги бием за Суперкупата на Европа. Изиграхме много организирано двубоя и успяхме. В края на сезона спечелихме титлата с "Галатасарай", но дойде нов президент и реши да вземе Фатих Терим за треньор. И ме освободи, въпреки че бях шампион. Тогава президентът на "Бешикташ" ме покани. Отговорих, че не мога да отида, защото "Галатасарай" ме е поканил в Турция да бъда треньор. Казах му да говори с президента на "Галатасарай" и ако той се съгласи да остана, ще остана. Веднага му се обади и той му отговори: "Защо не?" В тази година спечелихме титлата с "Бешикташ" с актив от 85 точки като бихме по два пъти и "Фенербахче", и "Галатасарай". Успехът беше огромен, защото клубът празнува стогодишен юбилей. За мен пък беше изключително важен момент в кариерата. Вижте - аз обичам състезанието и съперничеството. Затова се съгласих да бъда в "Бешикташ".

- Как се оправяхте с фанатичните турски фенове?
- Те ме обичат. И до днес фенове на "Галатасарай" ме подкрепят, защото знаят, че не беше коректно да ме уволнят след спечелена титла. И след като сме триумфирали със Суперкупата на УЕФА срещу "Реал". Стигнахме и до четвъртфинал в Шампионската лига... Не беше честно. Но това се оказа нещо като политическо решение. Когато отидох в "Бешикташ", и там феновете ме подкрепяха макар и не от самото началото. Но за цял сезон загубихме само един мач.

- Тогавашният стадион "Иньоню" беше известен като най-шумния в цял свят. Какво е да се играе при такива децибели?
- Когато си на терена, не усещаш шума. Концентрирани си върху мача, върху това, което се случва на терена. Да, ако си на трибуните не е лесно  да го приемеш.

- Бихте ли описали какви са истанбулските дербита?
- В Турция хората са влюбени във футбола. Където и да съм бил по света, при мен са идвали турски мъже и жени да разговаряме. Те знаят всичко. Подкрепят пламенно трите истанбулски гранда, както и "Трабзонспор". Турските фенове ходят винаги и на контролите. По цял свят съм виждал хора с фланелки на "Бешикташ", "Галатасарай" и "Фенербахче". В кариерата ми не съм срещал други такива запалянковци като турците. Хората толкова много обичат футбола. Говоря не само за мъжете, а за целите семейства. Те наистина дават цялата си любов на футбола.

- След толкова много успехи в "Галатасарай" и "Бешикташ" защо не отидохте в Западна Европа, а в "Шахтьор" (Донецк)?
- Защото Ринат Ахметов, президентът на "Шахтьор", дойде 2-3 пъти при мен лично, за да ме убеждава. Искаше да направи по-силен отбор. И аз приех. Никога не съм бил чак толкова заинтересован да ходя на Запад. Аз съм треньор от Източна Европа и искам тук да постигам резултати. Искам да постигам победи срещу западните грандове. В Източна Европа атмосферата е специална. Любовта към футбола е наистина голяма.

- Вашето име завинаги ще бъде записано като човека, който спечели последната в историята Купа на УЕФА под това име. "Шахтьор" победи "Вердер" точно в Истанбул.
- Да, на стадиона на "Фенербахче". Невероятно е. Помня всичко от този мач. Бях убеден, че ще спечелим. Имахме млад, но много силен тим. Качествени футболисти, добра организация. Преди това ние елиминирахме ЦСКА (Москва), "Тотнъм", "Марсилия", които също бяха много силни отбори. В групата на Шампионската лига срещнахме "Барселона" и победихме с 3:2 на "Камп Ноу". Чувствах, че този тим може да вземе Купата на УЕФА. И го сторихме.

- За първи и последен засега път в историята полуфиналът беше само украински. "Шахтьор" срещу "Динамо" (Киев). Какво означаваше това за държавата?
- Много горд период за цяла Източна Европа бе да видиш тези два тима на полуфинал един срещу друг. Във времето нещата се променят, защото големите пари отиват на Запад и за източните клубове не остават почти никакви. Тъжно е, че не можем да играем постоянно на високото ниво. Турнирите стават все по-трудни. Преди големите искаха да спечелят само Шампионската лига. А днес вече и Купата на УЕФА им е интересна. Сега има и нов трети турнир. Ето - "Рома" е в него, "Тотнъм" беше. Те искат да го спечелят. Не участват само шампионите на големите страни, а много отбори, които са класни. Особено от силните първенства на Европа и нормално те имат много по-голям шанс.

- Вярно ли е, че сте отказал да водите националния отбор на Украйна, защото е имало възможност да се изправите срещу сина ви Разван на Евро 2012?
- Играх срещу сина ми Разван в една група от евротурнирите. Бяхме в група с "Рен", "Щутгарт" с Джовани Трапатони, ПАОК, „Рапид“ (Букурещ) и "Шахтьор", който водех аз. Тогава той игра срещу мен и "Шахтьор", като успя да спечели с 1:0. И казах на президента ми - не мога да готвя мач срещу моя син. Невъзможно е! Загубихме в последната минута. Слава Богу в края и "Рапид" се класира, и ние. Както и да е. Невероятно е в историята на футбола син да играе официален мач срещу баща си. Втори път обаче не искам. Да, контрола може. Но не и официален мач.

- Колко се промени футболът в Украйна, след като страната беше един от домакините на Евро 2012?
- Не мисля, че има голяма промяна. Тя дойде през 2014-а, когато стартира революцията. Много добри футболисти спряха да искат да играят тук, особено бразилци. Така изчезнаха важни отбори като "Днипро", който след нас игра финал за Купата на УЕФА срещу "Севиля" във Варшава. Загубиха, но бяха в мача за трофея. "Динамо" и "Шахтьор" са силни, но ги няма "Днипро", "Металист", "Черноморец", "Металург"... Те бяха клубове с отлични играчи, фенове, президенти. Инвестираха се много пари в тимовете. От 2016 година на практика останаха само два класни отбора – „Динамо“ и "Шахтьор". Но  на "Динамо" се наложи да започне да играе предимно с млади. "Шахтьор" обаче продължава с бразилци. В този момент футболът в Украйна започна да се събужда. "Днипро" се върна, "Черноморец" и "Металист" - също. 

- Дванайсет години и 22 трофея за "Шахтьор". Какво е сега да сте треньор на "Динамо"?
- Каквото съм спечелил с "Шахтьор", остава там - моите купи, моите приятели, моите чувства… Абсолютно всичко! Помня с огромно удоволствие и носталгия този период. Но сега съм в "Динамо" Киев. Такава е професията ми. Тук съм, за да реконструирам тима. Дойдох, а двамата ми асистенти отказаха. Дойдох сам. Никога времето ми в "Динамо" няма да е същото като в "Шахтьор". Видяхте, че "Шахтьор" спечели с 23 точки разлика първенството когато аз поех същия отбор на „Динамо“. И не направих нито един трансфер. Промотирах няколко 19-годишни момчета и спечелих с "Динамо" титлата с 11 точки разлика. През това време "Шахтьор" контрира като купи няколко много силни играчи. Този дуел обаче е много добър за украинския футбол. Мисля, че националният отбор ще се класира и за световното първенство в Катар. Съперничеството е изключително важно за украинското първенство. Горд съм, че част от него.

- Взехте един футболист, който е много обичан в България. Става въпрос за Жуниор Мораес.
- Познавам го много добре от времето, когато играеше в "Глория" (Бистрица). След това той премина в българския ЦСКА и дойде в "Металург" (Донецк). Исках от президента да го купим ние. Но той го взе едва когато аз напуснах. Мораес е един от най-добрите нападатели, които съм виждал в Украйна. Жалко, че се контузи и дълго време отсъства. Въпреки че е на 34 години, той продължава да е много класен.

- Бяхте в още един известен отбор от Източна Европа. Защо останахте само един сезон в "Зенит"?
- В Санкт Петербург имаше проблеми. Аз не знаех финансовата ситуация в "Зенит". Когато подписах, клубът продаде футболисти за много милиони - Гарай във "Валенсия", Пулкин - в Китай, Витсел - в Китай. Четири-пет играчи напуснаха и аз не можех заради финансовата ситуация да взема нови. Тъжно е. През пролетта в Купата на УЕФА отпаднахме от "Андерлехт". Водихме с 3:0, но в последната секунда ни вкараха след наивна грешка на вратаря. Но създадохме добър отбор. Жалко е, че завършихме трети и пропуснахме Шампионската лига и те решиха да ме сменят. Взеха Роберто Манчини. Инвестираха всички пари, които аз им донесох - 150 милиона евро. И … завършиха пети. Ръководството нямаше търпение да види как отборът расте. Освен това тимът беше най-старият в първенството. Много играчи бяха на по 35 години и повече. Нямаше нито един млад. Аз вкарах няколко момчета от академията. Треньорите като цяло обичат да работят с опитни, а не с млади. Опитните носят резултати. С малките - не се знае. Може да спечелиш, но може и да не успееш.

- За две години бяхте и национален треньор на Турция. Какво е не всеки ден да си на терена?
- Трудно е. Те ме поканиха. Президентът не федерацията беше вицешеф в "Бешикташ" по време на моя престой. А в изпълкома имаше и шеф от "Галатасарай" пак от моя период. Знаеха какво мога. Не исках да поемам национален отбор. Предпочитах клуб. Но те дойдоха при мен в Букурещ. Казаха ми, че имат възрастен тим и искат да го променят. Направих го.  Наследникът ми обаче не продължи работа с младите, а заложи на по-опитни. И в резултат Турция не успя да се класира за Евро 2020.

- През 2015 година станахте петият треньор с 100 мача в Шампионската лига. Знаете ли кои са другите?
- Да, но сега съм вече втори по мачове след Алекс Фъргюсън. Сега имам около 300 в евротурнирите. И съм веднага след Фъргюсън.

- Другите трима от ранглистата през 2015-а са Карло Анчелоти, Арсен Венгер и Жозе Моуриньо.
- Аз ще ви допълня, че никой не слага в статистиката квалификационните мачове за Шампионската лига. Те са работили все с отбори, които директно са се класирали за групите. А аз съм стартирал от втори или трети предварителен кръг. УЕФА не го отчита. Не е честно. Всеки треньор, който участва в Шампионската лига, трябва да бъде отчитан спрямо мачовете му. Дори да е само един. Той е заслужил да го има. Да влезеш в групите е много трудно, защото най-силните вече са там. Ако УФА отчете моите всички двубои, те са много повече.

- А вярно ли е, че Алекс Фъргюсън е единственият с повече трофеи от вас?
- Вярно е. Но той е бил само в Англия и Шотландия. В нито една друга страна. А аз съм работил в пет-шест държави. Не е лесно да си в чужбина. Въпреки това най-големият треньор за мен е сър Алекс. Той направи от "Манчестър Юнайтед" един страхотен тим и постигна също и огромна финансова стабилност на клуба. Голяма е разликата, когато си в най-силните отбори, имаш милиони за селекция, бориш се само за титла и когато си треньор в по-бедна държава. Може да правиш много хубави неща, но … никой не ги брои. Гледат се само големите. Мисля, че подобен на Фъргюсън е само Пеп Гуардиола. Той работи само в отбори, които почти винаги са шампиони - като "Барселона", "Байерн", "Манчестър Сити"… Може би ще отиде в "Пари Сен Жермен" или  "Реал". А не не! Сори!  В  Мадрид няма да отиде никога. Той е отличен треньор, но има и огромни възможноти спрумо конкурентите си.

- Фъргюсън е малко по-възрастен от вас, но вече 10 години не работи.
- Треньорската работа е ужасно трудна. На всеки 2-3 дни имаш мач. За играчите не е толкова трудно да се възстановят. При тях е само физическо възстановяване. Но за треньора е толкова тежко да става друг човек. Зависи от съперника. Затова Алекс Фъргюсън не можа да продължи. Вижте Ариго Саки - много успешен треньор. Той реши да спре, защото не издържа на напрежението. Много е трудно да стигнеш моята възраст и още да си треньор.

- И накрая - какво мислите за българския футбол? Имате ли спомени от наши играчи?
- Много спомени! Христо Стоичков е номер едно. Спомням си и какъв велик централен нападател от моето време имахте - Георги Аспарухов. Имаше и още един - Петър Жеков. В този период България и Румъния имаха играчи на най-високо ниво. Трудно е да го достигнем сега. Трябват преди всичко пари.

- Какво мислите за идеята балканските държави да приемат заедно световно или европейско първенство?
- Аз имах преди идея да направим балканска лига, за да вдигнем нивото си. Трудно ни е да сме конкурентноспособни и трябва да търсим опции. За националните отбори е малко по-лесно, защото футболистите идват от други държави. Днес да - можем да победим някой от големите, но …толкова. Балканските страни обаче могат да направят световно или европейско първенство. Това би било фантастично за нашия футбол. Ще се построи нова инфраструктура, нови стадиони. Ще стане като в Полша и Украйна. Както и в Русия. Време е ФИФА и УЕФА да помогнат на балканските отбори да се вдигнат. И инфраструктурата е най-важното.

- Последен въпрос - на 76 години сте. Колко още се виждате в бизнеса?
- Докато имам страст да работя ще съм на ринга. Когато тя изчезне, ще спра. Чувствам се като преди 50 години. Продължавам да обичам футбола, да тренирам, да обучавам футболистите, да им давам от моя опит.