В новата среда песните заживяват свой живот, но се „раждат“ и нови в духа на изконната традиция

Откроява се оперният певец и режисьор Константин Михайлов – Стоян

Всяка година на 1 октомври отбелязваме световния ден на музиката и поезията, които намират особена хармония в стародавната песенна традиция, но и в оперното изкуство. И двете музикални явления имат своите български проекции, събрани в израза „Мистерията на българските гласове“. Днес той звучи универсално, въпреки че появата му е свързана с поредицата едноименни албуми, издадени от 1975 г. нататък от швейцарския продуцент Марсел Селие. В проекта участват изпълнители от хора на Българското национално радио и други изявени наши музикални състави. Българското песенно богатство придобива световна известност, превръща се в сензация, привлича вниманието на водещи имена от класиката и джаза, на рок-звезди като Джордж Харисън, Кейт Буш, Питър Гейбриъл...

От 1988 г. започват турнетата на приелия това име хор на БНР, който под ръководството на проф. Дора Христова изнася концерти по целия свят, а през 1990 г. печели култовата награда „Грами“. Вокалната формация е ръководена от още няколко изтъкнати диригенти, а в репертоара й влизат творби на Христо Тодоров, Красимир Кюркчийски, Николай Кауфман... Талантът на Ева Георгиева, Калинка Вълчева, Надежда Хвойнева, Янка Рупкина, Калинка Згурова, Олга Борисова и цяла плеяда изумителни гласове пленява милиони...  
Българската песен е изконна част от нашата душевност. Превратностите на историята прокуждат стотици хиляди българи извън пределите на нашата древна земя, с които фолклорното ни наследство се „преселва“ в близки и далечни страна, достига Северна и Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия. При по-старите ни общности, особено преди епохата на радиото, българската песен се съхранява и развива по относително самостоятелен път. От друга страна, в лицето на музиканти, по произход българи от чужбина, у нас идват постиженията на професионалната музика. Интересни страници от „мистерията на българските гласове“ са свързани с бесарабските българи, на които ще се спрем накратко. 

От бесарабската общност произлиза онази на таврийските българи, появила се в резултат на преселническото движение от Бесарабия към Приазовието през 1861 г. В кръга на това наследство можем да прибавим и другите вълни на българската диаспора в Руската империя, днес в съвременните държави Украйна и Молдова – на Кримския полуостров, в Терновка (при гр. Николаев) и Паркан (в Приднестровието – Молдова), в района на Вилшанка/Олшанка в Кировоградска област на Украйна. В резултат на масовите преселения след руско-турските войни от 1768-1774, 1787-1792, 1806-1812, 1828-1829 и 1853-1856 г. българите се превръщат във важен демографски, стопански и културен фактор в новата родина. Те пренасят образците на нашия фолклор, но в някои случаи вариантите на добре познати песни са по-старинни в сравнение със записаните в самата България. В новата среда песните заживяват свой живот, но се „раждат“ и нови в духа на изконната традиция. И не на последно място, от прародината по различни пътища идват нови песни и сюжети. 

За песните на бесарабските българи съществуват редица изследвания, вкл. на авторитети като акад. Николай Кауфман. Нека обаче хвърлим поглед към издадения през 1910 г. в гр. Ногайск (дн. Приморск, Запорожка област) сборник „Песни на бердянските българи“, дело на Атанас Върбански. Наред с многото коледарски, лазарски, епически и други песни откриваме и новата творба „Освобождението на България“, „Хубава си, моя горо“ на Каравелов, „Майци си“ на Ботев... Нашите сънародници знаят за радостите и болките на Отечеството – само ще посочим „Българийо, майко мила“ и „Плачът на Македония“. Нова е и песента за преселението от „втората родина“ (Бесарабия) в „третата“ (Таврия), за което са обвинявани неколцина първенци от Болград:

„... че тий света пръсная,
света ми – Българ?ята, 
майки от деца разделия...
Душа им място да няма
ни в рая, нито в джендема...“

За бесарабските български песни може да се говори много, още повече, че те остават неизменна част от културния живот на общността в Украйна и Молдова и днес. Ще насочим вниманието на читателя обаче към приноса на няколко бесарабски българи за раждането на нашата опера – изкуството, дало на света убедителни примери за „мистерията на българските гласове“... За тях може да се научи много повече от научни публикации и медийни изяви на акад. Пламен Карталов, Огнян Стамболиев, Александър Абаджиев, Лъчезар Каранлъков, Тодор Петров и други познавачи на българската музика, от книгите на проф. Калчо Калчев и други историци. 

Сред българските бесарабски гласове се откроява оперният певец и режисьор Константин Михайлов – Стоян (1853-1914), наричан не без основание „Бащата на българската опера“. Роден е в с. Голям Буялък (дн. Велики Буялик, до 2016 г. Благоево),  Одеска област, а предците му са от днешното с. Шарково, Ямболско. Страстта към музиката наследява от песните своята баба, в които особено популярен е образът на Стоян войвода. И не е чудно, че на оперната сцена К. Михайлов приема артистичното име „Стоян“ – типично българско, нехарактерно за руси и украинци, но и калка на латинското като произход „Константин“. През 1876 г. младият българин постъпва в Петербургската консерватория, но е принуден да напусне поради липсата на средства. Развива таланта си с изумителна воля, от сцена на сцена... През 1888-1890 и 1897-1899 г. тенорът българин е солист в московския Болшой театър! Гастролира с различни трупи из цяла Русия, а през лятото на 1899 г. идва в България. Изнася концерти в София, Видин, Лом, Русе и Враца, но за Министерството на просветата неговото предложение за създаването на професионален оперен състав в София е ... подранило!

Бесарабският ни сънародник остава неразбран дори от Иван Вазов и Пенчо Славейков... Без да се отказва от идеята, Константин Михайлов – Стоян, се завръща в Русия, където участва в различни оперни продукции, включително и със знаменития Шаляпин. Пред певеца българин се разкриват перспективи за работа в Хелзинки (тогава Финландия е част от Руската империя), Вилнюс и Ростов на Дон, но той избира да се завърне в България. През 1907 г. заедно с „оперното семейство“ Иван и Богдана Вулпе прави ново турне, като същевременно издава книга за необходимостта от културна институция, наречена от него „Българска народна опера“. В крайна сметка, през есента на 1908 г. е учредена „Българската оперна дружба“, а Константин Михайлов–Стоян е неин режисьор и солист до края на живота си. На софийска сцена той поставя шедьоври на Леонкавало, Верди, Гуно и Маскани, но и родната „Сиромахиня“ на Емануил Манолов.

Оперният бас Иван Вулпе (1876-1929), родом от село Чешмекьой (днес в автономната област Гагаузия в Молдова), завършва българската гимназия в Болград и Московската консерватория. През 1903 г. се жени за търновката Богдана Гюзелева, учила оперно пеене в Дрезден. Двамата пеят по руските сцени, достигайки до далечния Иркутск, докато през 1907 г. са убедени от Константин Михайлов – Стоян да поемат заедно към България. Вулпе е един от създателите на Оперната дружба, по-късно е професор в Държавната консерватория (днес Музикална академия „Проф. Панчо Владигеров) и учител на цяло поколение оперни изпълнители. Мецосопраното Катя Стоянова (1877-1956) е родена в Болград, но още от ранното си детство живее в свободна България. Следва оперно пеене в Мюнхен, Дрезден и Виена. През 1899 г. се включва в концертите на Константин Михайлов – Стоян. През годините участва в постановки на Оперната дружба, преподава музика, дирижира дамския хор при читалище „Славянска беседа“...

Длъжни сме да отдадем дължимото на хоровия диригент и вокален педагог Николай Николаев (1852-1938), отново родом от Болград. Той учи музика в Санкт Петербург и Одеса, като участва и в обществения и културен живот на своя роден град, включително в Болградския революционен комитет. През 1879 г. е поканен от проф. Марин Дринов, тогава министър на просветата, да се заеме с музикалното образование на гимназистите в София. „Патриархът“ на българското хорово пеене е сред създателите на Оперната дружба, ръководи различни състави, вкл. църковни. През годините Николай Николаев обучава десетки изпълнители, сред които знакови имена като Стефан Македонски и Христина Морфова.