На македонските албанци се падна най-тежкият товар от гоненията на Милошевич

Стремежът към свобода, кръвната връзка и надеждата за по-добри времена като сплотяващи елементи

Какво свързва едно гранично свиждане между България и Югославия, бягството от ГДР и бежанската криза в Косово?
Наистина, какво ги свързва? Достатъчно разделени едно от друго във времето, всяко едно от тези събития си има своя характер, своята физиономия и своята драма. Очевидно се налага да разкажа за тях, пък дано заедно намерим връзката.

Бил съм дете, когато родителите ми ме отведоха на крайграничния събор с Югославия в района на Златарево край Петрич. Беше първото „свиждане“ на хората от двете страни на границата от дълги години насам. Дни преди датата в началото на октомври, мисля, на 1958 г., подготовката на българската част от общия терен покрай границата вървеше с пълна сила. Трябваше да се участва в пропагандното състезание между двете държави и да се покажат постиженията на България през годините на социализма, затова на мястото на събора бяха изградени бараки, в които бяха натрупани потребителски стоки от петричките магазини. От другата страна - също. Всъщност двете „страни“ бяха разделени условно, защото когато в 7,00 часа сутринта в неделя вратите към заграденото общо пространство бяха отворени и хората се смесиха и започнаха да се търсят едни други, тази разделителна линия изчезна.

В нашата, петричката роднинска група най-възрастна бе баба ми Поликсена, родена в Струмица. Имахме и гости от Благоевград, също наши близки, които бяха пренощували у нас и се бяха включили в екипа. Какво е струвало на родителите ми да организират пътуването, само те си знаеха. Но стана. Много скоро по-младите сестри и братът на майка ми успяха да се познаят с някои от роднините отсреща, та се събрахме около баба ми. Никаква особена тактика, просто разпънаха едни одеяла на земята, на тях седнаха баба ми и близките й връстници от Струмица. Около тях се наредиха по-младите роднини от двете страни, та започна да се оформя един концентричен кръг от хора. Кръгът бе жив и се движеше съобразно хората, които ставаха да се разходят, или водеха със себе си нови лица. Колкото повече се приближаваше периферията му толкова по-млади и дори деца ставаха седналите там. И аз съм там, накрая, на една от снимките от този ден.

Сега, след толкова години се питам кое е било най-важното, което е сплотявало този човешки концентричен кръг? И си давам сметка, че това е търсенето на близост между близките хора, които толкова години са били отделени едни от други. Да не мислите, че си спомням върху коя територия - българска или югославска, сме седели през този октомврийски ден? Това нямаше никакво, ама абсолютно никакво значение.

През ноември 1988 г. бях в командировка в Прага. Столицата на Чехословакия се вълнуваше от това как ще приключи случаят с потърсилите убежище в посолството на ФРГ граждани на Източна Германия. Те бяха влезли в сградата и не искаха да я напуснат, без да им се даде гаранция, че ще бъдат пратени във ФРГ. И докато местните власти се чудеха как да решат уравнението, в което хем да не разсърдят партньорите от Берлин, хем да задоволят искането на „бегълците“ да преминат на Запад, нови групи източногерманци дойдоха в Прага и последваха примера им. Днес малко, утре повече, докато в един момент в посолството не остана място.

Прииждащите мераклии започнаха да се подреждат в двора, той се напълни и опашката от хора излезе извън оградата и седна върху тротоара. Дотам, докъдето седеше последният човек, чакащ виза за ФРГ, до там се простираше дипломатическата екстериториалност на посолството.

Бях си свършил задачите от командировката, та отидох да хвърля един поглед. Чехословашките полицаи ги пазеха, но дистанцирано, докато редицата човешки тела върху тротоара се увеличаваше. Странна гледка беше, но симптоматична. Дни след като се върнах в София, чух за решението на проблема - страните се бяха договорили специален влак да превози всички от посолството във ФРГ, преминавайки транзитно с плътно затворени врати през територията на Чехословакия. Това масово бягство беше предвестникът на всичко, което се случи после с ГДР, с България, с другите държави от Варшавския договор. Пък и със самия пакт.

И пак се питам - кое беше сплотяващото в действията на тези хора? Може би стремежът им за свобода, може би нещо друго. Отговорът е някъде там.

Третият кръг се завъртя през пролетта на 1999 г. в междуграничното пространство на Република Македония и Сърбия, в частта откъм Косово. Силите на НАТО вече бяха започнали бомбардировките над тогавашната „остатъчна“ Югославия. В отговор режимът на Слободан Милошевич бе решил да изчисти, колкото може, етническия терен в провинцията Косово и затова започна да товари албанци във влакови композиции, да ги прекарва до граничния пункт с Република Македония Блаце и там, в междуграничното пространство, на голата поляна, да ги стоварва. Така всяка нощ.

Първоначално властите от Скопие, където в този момент управляваше първото правителство на ВМРО-ДПМНЕ начело с Любчо Георгиевски, се видяха в чудо. Те не бяха готови да посрещнат такава маса от хора. Поставиха гранични полицаи да пазят хората от вагоните да не преминават на територията на държавата, понаправиха нещо за хигиената им, и толкова. Но композициите идваха всяка нощ и бежанците ставаха все повече. От професионално задължение и чисто човешко чувство прекарвах дълго време през деня, за да се опитвам да разбера и да опиша това, което се случва с хората в затвореното пространство. Всяка сутрин, когато отивах на Блаце, първата ми работа бе да погледна къде стои граничният полицай. На третия или четвъртия ден той вече бе влязъл на територията на Република Македония, дотам го бе изтласкала периферията на мнозинството албанци, изгонени от Милошевич.

И така, докато една сутрин, когато пак отидох на границата, мястото, в което довчера имаше толкова много народ, беше празно. През нощта всички от концентричния кръг бяха качени на автобуси и бяха отведени на различни места - едни на палатки на спортното летище Стенковец край Скопие, други - в лагера край село Радуша, разходите и поддържането на който пое България, трети - някъде другаде. Имаше и големи групи, които бяха отпратени в Европа.

Най-тежкият товар обаче се падна на местните албанци. И друг път съм разказвал за казаните, които врят в дворовете на албанските къщи, за да се изхранят дошлите от Косово роднини. Някъде те стигаха до 40 човека на едно местно семейство. Това беше повече от обикновена солидарност към хора, изпаднали в беда. Това беше проява, може би несъзнателна, на кръвната връзка между албанците, независимо къде живеят те, израз на надеждата, че добрите хора по света не са се свършили и че добрите времена, в крайна сметка, ще дойдат.

По-късно, когато в началото на лятото на същата година всичко това свърши, тогавашният вицепремиер в правителството на Георгиевски - Васил Тупурковски, щеше да заяви, че местните македонци „една чаша вода“ не са подали на бежанците албанци. Но това вече е друга история, за друг концентричен кръг.

А за финал си спомних онази приказка за двамата съседи, които се карали за парче земя. „Тази земя е моя!“, казал единият. „Не, тази земя е моя!“, отвърнал другият. „Всички сте мои!“, отговорила Земята.