Корпоративните спасявания станаха стандартна процедура

Политиката на правителствата се простира далеч извън дефицитите и дълга 

Общоприето е мнението, че президентът на САЩ Джо Байдън слага край на “ерата на малкото правителство” и необуздания капитализъм на свободния пазар, които водят началото си от Роналд Рейгън и Маргарет Тачър от 80-те години на миналия век. Но тази епоха е мит.

От 1980 г. насам държавните разходи са стабилни и дори леко нарастват като дял от брутния вътрешен продукт в САЩ, Великобритания и други развити икономики. Дефицитите от редки се превърнаха в рутинни, в добри и лоши години. Публичният дълг в развитите страни скочи - в САЩ до над 120% от БВП през миналата година. Правителството просто е голямо и по-интервенционистко от всякога.

Разширяващата се икономическа роля на правителството се простира далеч извън дефицитите и дълга. Социалните разходи в САЩ, включително Medicaid, Medicare и социалното осигуряване, се повишиха постепенно от под 10% до над 17% от БВП между 1980 г. и края на 2020 г. Социалната държава се разраства.

Това важи и за регулаторната държава. Разходите на американските регулаторни агенции се покачваха при всеки президент след Рейгън. Федералните регулации малко по-малко увеличаваха обхвата си преди Доналд Тръмп. Същата основна тенденция се отнася и за Обединеното кралство.

Корпоративните спасявания се превърнаха в стандартна процедура. Някога запазени за единични компании, спасителните програми бяха разширени до цели индустрии по време на спестовната и кредитната криза от 80-те и 90-те години. След 2008 г. програмите бяха разширени до големите банки и автомобилните компании. По време на пандемията спасяване беше осигурено на почти всяка кандидатствала компания.

В развитите държави правителствата разгръщаха повече фискални стимули като дял от БВП при всяка следваща криза. В САЩ фискалните стимули достигнаха нови следвоенни рекорди - 4% от БВП след спукването на дотком балона, 7% след финансовата криза и 13% през миналата година.

Също така е трудно да се защитава представата, че централните банки не са част от голямото правителство. Те са свързани с него. Правителствата не могат да натрупват дефицити и дългове толкова бързи без подкрепата на централните банки, които станаха агресивно подпомагащи, поддържайки ниските разходи по заемите и действайки като купувачи на дълговите пазари. По мои изчисления през миналата година комбинираните фискални и монетарни стимули са достигнали рекордните 28% от БВП в САЩ и средно 40% в развитите икономики.

И така, защо митът за малкото правителство процъфтява, когато тези факти не го подкрепят?

Историята обикновено се разказва като такава на идеи, като се започне с дерегулация, данъчни съкращения и други “антидържавни” политики по времето на Рейгън и Тачър.

Но идеите за свободен пазар не намалиха държавата, с изключение на някои приватизации на държавни компании. Голяма част от останалото бяха само приказки. Много републиканци отразяваха мнението на Рейгън, че “правителството е проблемът”, но основното им решение бе да намаляват данъците, но не и разходите съответно. От 1980 г. насам всеки републикански президент поддържаше дефицити всяка година, както и всеки демократ с изключение на Клинтън.

И накрая, идеологията на свободния пазар трансформира бившите социалистически държави - Китай, Индия и в Източна Европа, където държавата сега играе много по-малка икономическа роля, отколкото преди 40 години. Тази реалност в развиващия се свят може би е насърчила погрешното схващане, че правителствата се оттеглят навсякъде. Прогресивните поддръжници на Байдън може да го хвалят, че е сложил край на малкото правителството, но не това се случи в САЩ.

Дебатът за това накъде Байдън води Америка и света, трябва да започне с ясно разбиране какво наследява президентът. Неговите планове - за множество многотрилионни разходни пакети, нови регулации и други - са точно описвани като най-радикалните за президент от десетилетия, но те не отбелязват ново начало, а сигнализират за поредната ескалация на голямото правителство.