Дамите никога няма да могат да формират мощно и сплотено движение

Феминизмът – без значение 

Сред обикновените жени е разпространен твърде опасния мит за съществуването на славно феминистко движение, но ехото от неговите победи едва се забелязват сега в мъглата на отминалите 70 години на миналия век.

От миналото ни  гледат снимките на модерните млади жени в дантелени рокли и блузки без презрамки, опиянени от въздуха на свободата и заети изключително със себе си като съвременните героини от „Сексът и градът“. Но къде са големите феминистки икони сега? Къде е онази сестринска солидарност, която те кара да вървиш рамо до рамо? Кой ще отговаря самосъзнанието на съвременните жени?

Истината е, че освобождението на жените никога не се случи. Нямаше никакво „движение“. Имаше само няколко феминистки звезди, свободолюбиви авторки-революционери. Джърмейн Грир, Глория Стейнъм, Джил Туиди, Суламит Файерстоун, Бети Фрийдън, Рози Бойкот и други. Всички тези икони и водещи звезди на феминистката мисъл писаха от сърце, стреляха от бедро. Имаше лозунги и демонстрации - изгаряне на сутиени, които не носеха и тематични скандирания „От какво се нуждаем? От аборти! На кого са нужни? Сега!" - сякаш изваждането на бебе от матката е рядко удоволствие.

Нямаше никакво „движение“. Имаше скъпоценен малък съюз. Честно казано, скъпоценните жени бяха много малко. Нямаше никаква масовост. Имаше една страница в „Guardian” за жени, списание “Spare Rib” и редица малки независими публикации, докато масовите списания се интересуваха само от шикозни мацки.

Примитивните племена хабят повече енергия, атакувайки се един друг повече, отколкото атакуват своите врагове. Всички лидери на феминистката мисъл бяха подложени на непрекъснати злобни атаки от своите „сестри“. Всички те всъщност бяха мислители и индивидуалисти, а не масови работници. “Джърмейн” никога не беше група.

Нищо от това няма никакво значение. Идеята половината от населението един ден да излезе заедно, за да демонстрира, беше безумна. Образованието, класата, доходите, произходът, възрастта, расата, религията и най-вече лявата или дясната политика винаги ще застанат на пътя на пола, като доминиращ идентификатор. Полът е само една идентичност сред многото други. Как бих се почувствала рамо до рамо с Едуин Кури, с която едно време учех в университета, а днес е феминистка и консервативна депутатка? Е, бих се объркала, честно. Да, бих искал да отида на демонстрацията с нея, но нищо повече. Когато Маргарет Тачър по удивителен начин извърши преврат в партията на торите и пое ръководството й през 1975 г., какво си мислех? Е, аз бях удовлетворена и в същото време не. Жените никога няма да могат да формират сплотено и мощно движение, просто защото пола не е достатъчен за политиката. Но това наистина е една от темите, около които можете да създавате временни коалиции по определени въпроси.

Смисълът на тази кратка екскурзия в историята е, че митовете от миналото застават на пътя на бъдещето. Това уж „голямо движение“ представляваше малка, ексцентрична, група от воюващи помежду си. Веднъж с Джил Туиди спешно бяхме повикани в една миниатюрна клетка от сепаратистки лесбийки, която остро ни критикува, че не одобряваме тоталния аборт на всички мъжки ембриони.

Жените на Грийнъм изгониха моята сестра от техния лагер само защото тя се появи там с тригодишния си син. В същото време жените, които не носеха панталони и слагаха червило, и правеха секс с мъже, като сега – винаги са в центъра на Вселената. Феминизмът никога не е бил популярен.  Повечето жени казват буквално: "Не съм феминистка, но …". Феминизмът е опасна несексуална идентичност.

Загуба на време е да се оплаквате, че днешните млади жени не са по-добри феминистки от вчерашните. Телесният фашизъм, който породи булимията и анорексията, сега е още по-потискащ. Какво ще кажете за токсичните жени, които управляват света на модата – а този свят отчаяно се подиграва на младите момичета, ако не приличат на полугладните и полузрели момчета. 

Жените винаги ще бъдат разочаровани от липсата на отговори на същите стари въпроси: как високите токчета, мини полите и бебетата се вписват във феминизма? Наистина ли жените се различават от мъжете или са по-добри?

Но не се отчайвате. Нека се съсредоточим върху това, което е важно. Едно нещо има значение повече от всичко друго - каквото и да правят жените, то винаги се подценява всячески и ежедневно, само защото се прави от жени. Самите жени се подценяват. Всички усилия в борбата за равенство се губят, защото не се отчита този основен факт. Жените могат да се справят по-добре на изпити, да имат по-висок научен статус, но въпреки това получават заплащане с 18% по-малко от мъжете. Но дори и това не е всичко.

Повечето жени работят на непълно работно време и печелят с 61% по-малко от мъжете. По-лошото е, че разликата на практика спря да се съкращава и при сегашния темп ще са нужни още 60 години за постигане на равенство.

Към „десетката“ на най-нископлатените професии принадлежат тези в  общественото хранене, кетъринга и почистването, а 80% от работещите в тях са  жени. Общо 70% от работниците, които печелят жалката минимална заплата от ? 4,10 на час (? 164 на седмица), са жени. 

Работните места никога не са били по-разделени по пол  - и където масово са наети жени, заплатите им винаги и безусловно ще бъдат най-ниските, само защото се счита, че „това е женска работа».
Политиката за равно заплащане е фокусирана върху опитите да се устроят жени на работните места за мъже. Някои жени пробиха, но малко: по-малко от 10% от директорите на компанията FTSE 100 са жени. Половата сегрегация обаче е нерушима и повечето жени работят в доминирани от жените професии.

Единственият начин жените да получават справедливи заплати е да се преоцени тяхната работа, която повечето от тях всъщност вършат - а не да се променя това, което вършат. Няма причина поддръжката на дома да струва по-малко от работата с компютъра. Изследване на Комисията за равни възможности показва, че където и да са жените, там се формират нови женски гета, с относително ниски заплати.

Възхитителната идея за привличане на жени към по-високоплатени мъжки работни места очевидно не се прилага на практика. Повечето жени, независимо колко са квалифицирани, не могат, не искат или няма да се състезават с мъжете на върха. Ето защо просто трябва да променим своето мнение за „върха“. Кой решава какви ценности придаваме на различните функции в живота?

Мъжете постигнаха успех в професиите, които те наричат „най-добрите“, само защото нископлатените девойки или незаплатените съпруги им служат и ги подкрепят в живота. Жените се грижат за децата и възрастните родители. Те чистят, готвят и оставят мъжете свободни да участват целенасочено в конкурентната надпревара към „върха“.

Родителството не е пречка за мъжете. Възпитанието на децата не присъства в света на труда, защото с него се занимават жените. Светът на труда е мъжки, защото не включва грижите за деца. Жените никога няма да победят в тази игра.

Разбира се, жените трябва да могат да се движат „нагоре“, но повечето от тях не могат или не искат да се конкурират при тези мъжки условия, защото на тях им им плащат твърде малко, за да могат да си позволят достатъчно добра грижа за децата.  

Мъжете трябва да започнат да плащат за услугите, които получават – да плащат по-високи данъци за отглеждане на деца, за  почистване на дома и офиса, за пране и гладене на дрехи, за обслужване на хотелски стаи, за приготвяне на храна в ресторантите и за миене на съдове. 
Излишно е да чакаме мъжете да поемат половината от домакинските задължения, следователно трябва да ги накараме да плащат реалната им цена.

Едва когато жените печелят толкова, колкото мъжете за техния труд, ще видим истинска промяна в стойностите. Парите са мярката за стойност - обществото измерва стойността с тях. Ако жените струват колкото мъжете, тогава работата, която вършат, трябва да бъде еднакво възнаградена с мъжката. Това означава революция, но тя не се е състояла. А феминизмът винаги е бил революционен. За него е трудно да се каже даже, че вече е започнал. Той няма да започне, докато възпитателката на детето на мениджъра не получи същото  възнаграждение като самия мениджър.

*Поли Тойнби е британски журналист, публицист и писател

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)