- Г-н Белчев, на 13-ти август отпразнувахте вашата 75-годишнина, в компанията на близки приятели и колеги. Продължавате ли да усещате духа си млад и на какво не се научихте за тези години?
- Чувствам се добре и на тази възраст и с този дух. На много неща не се научих - човек се учи, докато е жив. Не се научих да бъда лицемерен, да бъда подлец и да предавам публиката и хората, които ми вярват. Не се научих и да правя компромиси в работата ми.

- По случай юбилея излезе и новото лимитирано издание на вашата поетична книга “В полумрака на спомена”, събрала 200 от най-хубавите ви стихове. Защо избрахте точно този ваш стих да даде заглавието ѝ, а не някой, който е по-оптимистичен? 
- Този стих не е по-специален, просто е част от моя живот, а и Стефан Димитров написа прекрасна музика към него и се получи една хубава песен, с която обикновено завършвам концертите си напоследък. Не мога да пиша веселяшки неща, не ми отиват, но финалът на последната песен, която изпях “Песенен послеслов” е оптимистичен. Ще я представя на концерта си - живот и здраве на 8-ми ноември в първа зала на НДК. Песента е по стихове на Васил Сотиров, музика на Хайго. Ще цитирам финала ѝ: “Недейте се коси от жал и хич недейте се измъчва. Не вярвайте, че съм умрял, аз просто съм в друга кръчма.” Какво по-оптимистично от това?!

- Кой беше най-изненадващият подарък по повод юбилея?
- Всички подаръци бяха прекрасни и повечето бяха направени с едно намигване - имаше много снимки и много хубави спомени. Стефан (Димитров-б. а.) разказа някои забавни случки от съвместните ни години в хор “Бодра смяна”, като това че тогава момиченцата са си падали повече по мен, отколкото по тях на тази възраст - Стефчо е три години по-малък от мен. С Богдана (Карадочева-б. а.) и с Асен Масларски също сме много близки. Посмяхме се, а и си попяхме малко.

- А с какво ви зарадваха синът ви Константин и съпругата Кристина? 
- С много любов и с много хубаво отношение. Те създадоха хубавата атмосфера и измислиха целия този празник, заедно с приятелката на Косьо, която също се казва Криси. Заобиколен съм от Кристини! (Смее се.) Константин и Кристина ме зарадваха и като ме поздравиха с песен.

- Коя е най-новата песен по ваш текст и какво Ви вдъхнови за нея?
- С Асен Масларски направихме една нова песен “Не сме си казали всичко”, но не сме я записали още. Тя е много лична и съм я посветил на Криси, на която казвам: “Не сме си казали всичко, все още не сме!”

- Вие присъствате с най-много песни по ваши стихове в класацията на “БГ радио” за “100-те най-велики български текста”, в която почти липсват имена от новото поколение. Защо е така според вас и кои от по-младите изпълнители бихте включили в нея?
- Може би, като мине време ще се окажат и те в тази класация, има време и за тях. Радвам се, че моите песни живеят и дано така да продължи. Поетът, който пише стихове за песни, трябва да има легенда, да има биография, така че не мога да присъединя тези много млади хора към тази кохорта - те още нямат биография. Също така, ми се струва, че някои от тях доста малко четат, защото някои думи са съшити с бели конци и явно не стават за тази работа. Важно е да се отдадеш на този занаят, защото песента е живот, думите са живот и всичко пулсира - кръв има във всяка дума и трябва да се подхожда много внимателно. Българският език е прекрасен и не бива да го подценяваме. Аз се чудя на тези “шекспировци” у нас, които пишат на английски - чудя се на самочувствието им? Не искам обаче да ги обиждам. Харесват ми песните и текстовете на Миро и Графа, на умните момчета в музиката.

- Тази подмяна на ценностите, която личи и в песните, притеснява ли ви?
- Как да не ме притеснява - това е безумна работа! Старая се всячески, както и всички около мен да опазим стойностната българска песен. В края на краищата ние сме си дали живота за тази песен и това го показват годините. Вече от 50-60 години сме на сцената, а някои все още продължаваме.

- Вашата любима мисъл е: “Сърцето знае свои правила, които разумът не познава”. Защо толкова я харесвате и случвало ли ви се е да сгрешите, когато сте послушали сърцето си, а не разума?
- Да, тя е от “Максими и размисли” на Ларошфуко. Аз съм като всички хора - нормален човек с грешки, попадения, успехи, провали, всичко - не съм някакъв безпогрешен индивид. Как да не съм грешил, но пък имам прекрасно семейство, което е преглъщало тези мои грешки и живота продължава. Още навремето, като бях ученик и четях “Максими и размисли”, ми направи впечатление тази сентенция и досега я използвам, както все още използвам автографа, който абсолютно съм взаимствал от нашия огромен певец Борис Христов. Това негово “сърдечно”, с двойно “Е” по стария правопис ми е много любимо. Какво повече да кажеш на този, на когото надписваш нещо от това сърдечно! Гордея се, че моят чичо е пял с Борис Христов в хор “Гусла”, където той е бил солист.

- Известно е, че сестрата на Гео Милев - Пенка Касабова е подтикнала големия ни оперен бас да се посвети на музиката, като изостави правото...
- Зад всеки един успял мъж седи велика жена, същото е при мен! 

- След премиерата на спектакъла “Пеперуди, пеперуди”, коментарът ви за Кристина също е красноречив: “Жена ми е велика!” Имате ли много поводи да се гордеете с нея?
- Да, казах го, защото наистина тя беше много добра в тази роля, като че ли е писана за нея - въобще тя ме разчувства много и направо ме разби тогава! Непрекъснато се гордея с нея - първо, че винаги ме събужда усмихната, за което съм ѝ безкрайно благодарен. Велика жена е тя! Обичам всичко в нея - аз я харесвам много, аз я обичам, тя е истинска дама.

- През ноември планирате голям концерт по повод юбилея. Ще има ли много ваши колеги на сцената и оптимист ли сте, че ще успеете да го осъществите, предвид очакванията за ново затягане на мерките?
- Аз вярвам, но един Господ знае. Ако не, сме запазили дата за 16-ти март, когато е рожденият ден на Кристина. За концерта ще поканя колеги, които искат да ме поздравят с песни по мои стихове, но разбира се, те могат да изпеят каквото искат.

- По централната руска телевизия излъчиха предаване, посветено на Ванга, в което се разбра за нейно предсказание, че това изпитание днес е божие наказание и то ни се случва, защото сме станали много лоши един с друг и с природата. Съгласен ли сте с това и промени ли ни по някакъв начин тази пандемия - станахме ли по-добри, или станахме по-агресивни и отчуждени? 
- Не мога да не съм съгласен, защото всичко казано от този феномен е истина и ние изживяваме тази мъка, като някакво наказание, но вярвам, че нещата ще се променят към добро. Би трябвало да станем по-добри, нали това е целта и изхода, а агресията е плод не на този вирус, а именно на егоизма и затварянето в себе си. Също така и на опростачването, което се получава и чрез песните и музиката, която звучи около нас. Много голямо опростачване настана в тези години - Дядо Вазов беше казал навремето, че “сега е време на ниските чела и широко отворените джобове.” Това важи с пълна сила и днес.

- Ако взаимствам от една ваша песен - как си представяте живота ни, ако се срещнем след 10 години и Вие как преминавате през този труден период за всички артисти?
- Не съм Ванга, но мога да кажа, че си представям живота да е по-добър, както съм го написал на финала на песента на Веско Маринов “За теб, Българийо” - “След мен не зная аз какво ще бъде, но сигурно ще бъде по-добре. И само за едно ще съжалявам, че няма да ме има някой ден.” Иначе, тази юбилейна година не беше лоша за мен - не мога да се оплача. Връчиха ми и “Икар” за цялостен принос в музиката от Съюза на артистите в България, станах професор на “УниБИТ”, а преди две години получих и орден “Стара планина”-първа степен. Току-така не ми минава животът - оценен съм! Едно от важните неща за артиста е да го забележат и да е оценен.

- Вие сте завършили режисура в Академията за театрални изкуства в Санкт Петербург. Какви са спомените ви от Русия и какво ви липсва най-много от там?
- Прекрасни, още сънувам Русия! Аз съм ходил там и три-четири пъти на големи турнета от по няколко месеца и имам много хубави спомени. Живях в Ленинград три-четири години, докато следвах в Академията, където ми преподаваха чудесни професори. Живеех в центъра, близо до “Зимния дворец” и имах много приятели, наистина и досега сънувам Ленинград. Бисер Киров пееше една много хубава песен: “как искам пак да видя Ленинград и синята мъгла покрай Нева...” Ще ми липсват атмосферата, “Ермитажа”, дворците, красотата, историята, легендата... Спомням си, че ни преподаваха изобразителното изкуство в “Ермитажа”, където гледах импресионистите и други велики художници. Харесва ми, че в хората там има вяра, самочувствие, себепожертвователност, любов към земята и родината, а войната показа всичко това. Също така, те обичат и уважават артистите си, а тук се занимават по-скоро с личния им живот и шашкании и нямат капка уважение. У нас понякога липсва приемственост от младите към по-възрастните им колеги и тук в артистичния живот цари една съвсем объркана, мешана скара! 

- Коя е любимата ви автобиография и вие бихте ли написал такава някой ден?
- “Докато въздъхнеш...” - биографията на съпругата на Жерар Филип - Ан Филип, както и автобиографията на Елтън Джон. Много ми харесват и книгите на Стефан Димитров и Богдана. С тях се познаваме отдавна, но ме впечатли подходът, начинът на писане, толерантността и любовта им към колегите и към песента. Автобиографията на Бисер Киров също е много хубава. Няма да има моя, защото моята автобиография е поезията ми! 

Нашият гост
Михаил Белчев е жива легенда на популярната ни музика. Негови песни печелят първи награди от фестивала “Златният Орфей” през 1969, 1984, 1990 и 1998 г., а през 1996-та е отличен и с наградата за цялостно творчество. Пътят му към голямата сцена започва от хор “Бодра смяна”, където пее като дете, а дебютът му като самостоятелен изпълнител е през 1967-ма година с песента “Кати”. Висшето си образование той получава в Ленинград, където през 1972 г. се дипломира със специалност “телевизионна режисура” в Театрална академия “Черкасов”. Песни по негови текстове са дали заглавия на някои от най-емблематичните албуми на големи имена, като Лили Иванова, Йорданка Христова, Ваня Костова, Георги Христов, Милица Божинова и група ФСБ. Михаил Белчев е почетен гражданин на София и носител на някои от най-престижните награди в страната ни. През 2010-та г. той става кавалер на орден “Кирил и Методий” и получава огърлие за особено значимите му заслуги в областта на културата. Удостоен е също така с почетна награда на Министерството на културата “Златен век”, както и с орден “Стара планина”.