В историята на нашата драматургия има една книга предупреждение

„По жицата“ на Йовков доказва, че ако си здравно осигурен, няма всуе да търсиш бялата лястовица

Ако българинът беше чел Михаил Енев, нямаше да пострада толкова драстично от природните бедствия тази година. Енев е автор на книгата предупреждение “Проклет да бъда, гдето не застраховах добитъка и посевите си!”. Анализът на произведението разкрива, че който не заделя средства за осигуряване, горчиво оплаква съдбините си.

Основано през 1891 г., “България” е първото домашно застрахователно дружество. После идат “Балкан”, “Витоша”, “Мусала”, “Звезда”, “Слънце”, “Орел”, “Сокол”. Имена на планини, небесни светила и птици, които вдъхват доверие у клиента.

Родното застраховане постига високи резултати, защото е неразривно свързано с литературата. След публикуването на Яворовата “Градушка” компаниите отбелязват значителен скок в осигуряването срещу небесната напаст. “На браздата” от Елин Пелин съдейства за застраховането на домашни животни. “По жицата” на Йовков доказва, че ако си здравно осигурен няма всуе да търсиш бялата лястовица.

Яворов, Елин Пелин и Йовков само засягат проблема, докато Михаил Енев влиза в неговата дълбочина. “Проклет да бъда” и прочие се появява през 1939 г. като еманация на застрахователния жанр.

Топъл юнски ден в българско село. Чува се далечен гръм, който отеква като топовен изстрел. Това е началото, по-нататък: “Започва да вали дъжд, придружен от силен град и страхотни мълнии. Земята се тресе. Всички са уплашени. Навън се чува глъчка и тропот на бягащи животни. В затворената от вятъра врата на кръчмата се чува удряне и няколко души влизат вътре, побледнели и изплашени.”

Равносметката е апокалиптична! Светкавица е убила шест глави едър рогат добитък. Град - яйце и орех - е изравнил насажденията със земята. Нивите са обрулени. Няма какво да се ожъне и прибере в хамбарите.

Повечето селяни са се застраховали, но Иван Дебелоглавов е отказал. “Предпочитам да изпием парите, но за застраховка няма да дам нито рупче! Нито петак даже!”, отсича той пред застрахователния агент Георгиев. В неговия образ авторът е вградил черти от себе си: “Той е млад, буден мъж, с коси в приятен безпорядък и с очи, в които гори огънят на познанието.”

След бедствието застрахованите надуват гайди, а Иван рони тежки, горчиви сълзи. Семейството му е обречено на глад и мизерия. Принудено е да преживява от подаянията на предвидливите селски стопани.

 

Сега ще умреме от глад, защото кравите ни умряха от мор, нивите ни град уби, а коня - вълците изядоха!

Застраховката е спасение за всички нас, които зависим от стихиите на всемогъщата и непобедима природа

Четвърта картина

Студена зимна нощ. Навън свири вятър. В дъното на бедна селска стая гори огнище. На едната стена виси малко кандилце, което мъждее в мрака. Върху измазания под на стаята играят малки деца. Между тях е куче. В полутъмната стая се носи пушекът на огнището. До него са седнали в отчаян вид Иван Дебелоглавов и неговата жена, която плаче. В своя сърцераздирателен хленч, тя говори натяквайки.

СТОЯНКА ДЕБЕЛОГЛАВОВА - Проклет да си, Иване, гдето не застрахова добитъка и посевите! Господ ни наказа, защото не се погрижихме за тях. Кметът, бае Рангел, хубаво ти каза, ама на, нали си дебелоглав, предпочете да се напиеш с парите, но не рачи да застраховаш. Сега ще умреме от глад, защото кравите ни умряха от мор, нивите ни град уби, а коня - вълците изядоха!... По-добре щяха да направят тия пущини, ако бяха изяли и нас, та да не се мъчим барем.

Плаче. Иван смучи цигара, направена от вестник и коса от царевица. Той мълчи в своя отчаян захлас. После, след продължително мълчание, в което се чуват хъркащите гърди на заспалите върху пода деца, Иван заговорва тихо и бавно, като че ли на себе си.

ИВАН - Право ми казваха хората, ама на, пуста белела глава (чука главата си с ръка), чува ли я! Колко бели ми донесе до сега! Всякога ще ме посъветва да направя това, което баш не требе. А пък, ако бях послушал и застраховах, всичко щеше да ми бъде платено и сега нямаше да страдам. Иван Пениния, например, за кончето му, яли го красти, получи две хиляди лева пари, а аз сигурно шях да получа повече... но... (въздиша)... забравил се бях. Имах две крави, вол и хубав кон. Нивите ми бяха изкласили метър и лакет отгоре, та мислех си, защо ли да правя разноски, когато след някой друг ден житото ще бъде в хамбаря. Чинеше ми се, че все така ще бъде. Но ето, че всичко това го няма вече. Аз съм разорен и станах последен сиромах на селото. Наистина, не бях Бог знай колко богат, но все пак прекарвах криво ляво... А какво ли ще стане с по-сиромасите от мен!!!

След няколко минути продължава бавно, мъдро с наведена от отчаяние глава.

ИВАН ОТНОВО - Ако някога ми се случи пак да имам добитък и посеви, непременно ще ги застраховам, защото за земеделеца спасението е само в застраховката!

Жената плаче и хълца по-силно от преди. Децата се пробуждат и започват да викат.

ДЕЦАТА - Татко, мамо, гладни сме, искаме хляб!

Иван чупи ръце от отчаяние. По лицето му се търкулват сълзи. Той проплаква.

ИВАН - Колко лекомислен излязох!

В стаята е тишина. Навън вятърът пее своята ледена песен. В стаята е студено. Огнището гасне. Децата се гушат като пиленца в майка си.

В това време на вратата се почуква. Иван пита унило без да става.

ИВАН - Кой е?

ГЛАСОВЕ ОТВЪН - Отвори, Иване, ние сме!

Иван става и отваря вратата. В стаята влизат кметът и двама от тези, които са получили обезщетение. Те носят със себе си пълни дисаги и един чувал на гръб.

Жената и децата на Иван Дебелоглавов се втурват към тях.

ЕДИНИЯТ ОТ ВЛЕЗЛИТЕ - Добър вечер, Иване. Добър вечер, Стоянке. Не плачете! Успокойте се, деца!

КМЕТСКИЯТ НАМЕСТНИК - Не плачете, де! Недейте! Митър и Григор ви носят ядене!

СТОЯНКА ДЕБЕЛОГЛАВОВА - (трогната) Господ да ги поживи! Здраве и дълъг живот да даде на челядта им! От едно на хиляда да видят!

Децата се притискат към майка си в очакване да им даде ядене.

КМЕТСКИЯТ НАМЕСТНИК - Те получиха обезщетение от Банката, та дойдоха да ви помогнат.

После кметът се обръща към придружаващите го със сърдечен, бащински глас.

КМЕТСКИЯТ НАМЕСТНИК - Митре, Григоре, дайте насам дисагите! Те са наши хора. Малко са вироглави и не взимат от съвет, но нали е срамота да

умрат от глад! Зер ще ги оставим така!

Митър и Григор излизат напред. Митър сваля от рамото си дисагиге и започва да вади от тях хляб, сирене, торбичка боб.

След него тежко пристъпя Григор. Наведен под големия си товар, той излиза напред и пуска с шум пълен чувал с брашно върху пода.

Присъствуващите на тази малка, но драматична сцена са развълнувани, а Иван започва да плаче на глас, като дете. Той е трогнат и целува в забрава и възторг ръцете на своите благодетели, като шепне.

ИВАН - Милите ми дечица си имат вече хляб! Благодаря ти, бае Рангеле.

ТРИМАТА - (Кмета, Митър и Григор) Не плачи, Иване! Срамота е! Не струва да ни целуваш ръце. Нали и ние сме хора. И с нас може да се случи беда. А бедите са за нас - хората. Стани! Успокой се!

Вдигат го.

В това време Стоянка разчупва хляб, отваря похлупака със сиренето и дава на децата, които лакомо се нахвърлят и започват да ядат.

В този момент някъде се чува пискливият глас на гайда, който смътно се долавя. Иван се услушва инстинктивно в нейния глас и казва със съжаление.

ИВАН - Ако бях по-предвидлив и разумен, гайда щеше да свири и у нас.

След тези думи той протяга ръце към небето в отчаяние и с покъртителен патос заговорва плачейки, като се спира подир всяка изречена дума.

ИВАН - Проклет да бъда, гдето не застраховах добитъка и посевите си! Застраховката е спасение за всички нас, които зависим от стихиите на всемогъщата и непобедима природа.

Той остава още няколко мига в това положение.

В стаята е тишина, която тегне като олово. Останалите са с наведени глави. Сълзите са временно пресъхнали. Вятърът блъска с вой вратата, а в кумина се чува ледената песен на зимата.

В този момент бавно и тихо се спуска завесата.

 

Обяснение

Предвид ограничените технически възможности на селската сцена, за която пиесата е написана специално, принудени бяхме да се съобразим с тях, за да се даде възможност за нейното лесно и успешно изпълнение. Все пак, за да може да бъде представена навсякъде, там, където според мнението на ръководителя има трудно изпълними моменти, в последните биха могли да се направят известни съкращения, без да се посяга с това на същественото.

Понеже от пръв поглед в пиесата има трудно изпълними моменти за бедната сцена на селото, намерихме за необходимо да дадем някои пояснения, които ще унищожат възможни заблуждения по отношение техническата изпълнимост на пиесата.

Шумът на валеж от град може да се добие с боб, царевица или грах. За целта е необходимо около един килограм от боба или царевицата и една ламаринена тенекия, поставена между два предмета, за да се образува по-силно ехо. Боба или царевицата, в зависимост от избора и възможностите, се изсипват от около един метър и половина височина в струя от десетина-петнадесет зърна. Струята трябва да бъде непрекъсната и възможно равномерна. Този опит е достатъчен, когато се желае сполучливото добиване на шума. Когато обаче искаме да покажем на сцената валежа на град, то тогава белият боб, намокрен предварително във вода и хвърлен на сцената през отворен прозорец или врата, може да помогне най-добре. Боба се намокря, за да наподобява градовите зърна, които под действието на ниската температура започват да се топят, като оставят мокри местата, на които са паднали.

Светкавица се получава със запалването и изгасването на електрическо фенерче или магнезий. Това обаче трябва да става при мрак, както в салона, така и на сцената.

Шумът от вятъра се получава с уста, като се изтласква въздуха от устата със сила и шум. Лекото продължително изсвирване допълня неговия вой.

Шумът от гръмотевицата и бученето се получават с барабан или пък с въртението на дъска, завързана с канап. Същият ефект може да даде и тропането по кух предмет или пък вълнообразно люлеене на лист ламарина.

За да се даде по-внушително картината на гръм, светкавица и град, необходимо е да се произвеждат едновремено съответните шумове.