Лидерът на ВМРО-ДПМНЕ има 20 дни да състави новото правителство на Северна Македония

Ако Бойко Борисов стане премиер на България, ще трябва да работи с човек, с когото се познава

Един от активните публицисти от Скопие неотдавна бе написал, че политиците в Северна Македония изчакват резултатите от три избора, които трябва да се случат през тази година. И трите са извън електоралната територия на страната. Става въпрос за предсрочния парламентарен вот в съседна България, изборите за Европейски парламент и, разбира се, президентската надпревара на 5 ноември в САЩ. От тях щяло да зависи много, да не кажем - всичко, което да определи пътя на Северна Македония в обозримото бъдеще.

Е, два от посочените три вота вече са в историята. В България отново партията на Бойко Борисов ГЕРБ в съдружие със СДС печели най-много гласове. Европейската картина придобива очертания, но тепърва предстоят сериозните и задълбочени анализи за това, какво се случва в Европа. Фактът, че президентът на Франция Еманюел Макрон реши да разпусне парламента и да насрочи избори на 30 юни, говори достатъчно за тревогата, която нараства все повече от предстоящата промяна на цветовете в Европейския парламент. Тревога, която не можеше да бъде скрита зад триумфалните изявления във вечерта след гласуването.

Остава третият избор, този на 5 ноември. Но него го чакат с любопитство, нетърпение и тревога далече по-влиятелни личности и фактори от тези, които сега в Скопие се готвят да поемат управлението на държавата.

Не мога да си изкривя душата и да не кажа, че победата на Борисов на нашия предсрочен парламентарен вот бе очаквана в Скопие, да не кажа и желана. Все пак, лидерът на партията, а вероятно и предстоящ български премиер, не е непознат в Северна Македония. Още от времето на неговото кметуване в София, когато при посещението си в Скопие на среща с тогавашния градоначалник на столицата на Република Македония Трифун Костовски тупна по масата и се закани, че ще свали всички пътни указателни табели в София, сочещи Скопие, ако там, в града край Вардар не сложат поне една, която да упътва към София. Тази остра позиция имаше резултат, който може да се види и сега - указателните табели, сочещи Белград и Атина в Скопие и в цялата Северна Македония продължават да бъдат много повече, но тук или там все пак вече има и такива, които сочат посоката към София. Тази традиция да се маркират предимно, дори единствено посоките Север-Юг, останала още от Титова Югославия, и до днес само формализира геополитическата ориентация на всички правителства, които управляваха държавата, независимо от това, че тя извоюва с референдум своите независимост и суверенитет на 8 септември 1991 г.

Борисов бе толкова дълго начело на властта у нас, че се „засече“ поне с двама премиери в Скопие. Сега му предстои да работи с трети. Можеше и да бъдат повече, ако бившият лидер на ВМРО-ДПМНЕ и премиер Никола Груевски не бе установил авторитарен режим в държавата, продължил до 2017 г., когато бе свален с масовите протести. В един момент си бях въобразил, че Борисов и Груевски биха могли да работят полезно за развитието на двустранните отношения. Та, и двамата като лидери на политически сили, членки на Европейската народна партия, имаха възможност за редовни контакти помежду си, в рамките на които да отстраняват една по една пречките пред връзките между двете ни страни. Не се случи, имам версия за причината, но така или иначе в един момент Борисов заяви, че „с този Груевски и кафе не бих искал да пия“.

Режимът на Груевски попадна в сериозна международна изолация, президентът Росен Плевнелиев не намери сили или желание за целия си петгодишен мандат да отиде на визата в Скопие. Ако не за друго, поне да даде сигнал на тамошните българи, че България не ги е изоставила и мисли и се грижи за тях. Като го слушам сега с каква престорена загриженост говори за защитата на правата на българите в Северна Македония и как с лека ръка критикува липсата на сериозни резултати от дейността на родните институции за това, ме хваща срам. Да беше направил нещо, когато беше държавен глава и имаше инструменти в ръцете си.

После дойде ерата на Зоран Заев. Двамата с Борисов започнаха една странна символна дружба, укрепвайки я с поклонения на паметници на личности от общата ни история. „Парадоксална нормалност“ нарекохме това политическо приятелство, демонстрирано от двамата, преди всичко заради факта, че Заев като лидер на социалдемократите, а Борисов - на ГЕРБ, са от различни политически семейства в Европа.

Върхът бе подписването на 1 август 2017 г. в Скопие на Договора за добросъседство, сътрудничество и приятелство. Както признаването на Република Македония от страна на България на 15 януари 1992 г. откри пътя на държавата към международно-правното ѝ признаване и членството ѝ в ООН, така и Договорът за добросъседство от 2017 г. трасира бъдещото ѝ членство в НАТО. Последва Преспанското споразумение с Гърция, което нормализира отношенията с Атина. Вече с новото си име Република Северна Македония излезе от изолацията. В един момент правителствата на двете държави се събраха в Струмица, родния град на Заев, и приеха няколко важни програми за развитие и укрепване на двустранното сътрудничество. Пътна връзка, ЖП линия, други проекти, бум на двустранната търговия, в която ще се гони прословутият милиард евро стокообмен.

Борисов на няколко пъти отиде в Скопие, веднъж по повод холокоста на евреите от Македония, нещо, което други български политици не бяха събрали храброст да направят.

Когато Заев бе в трудна ситуация начело на властта, покани Борисов на гости в Скопие, хвалейки се наляво и надясно, че „сега ще видите какво означава истинско приятелство“. Не се получи, проектите закъсаха, а правителството на Борисов внесе в парламента Рамкова позиция за отношенията към Република Северна Македония, която и до днес край Вардар наричат просто „вето“. Мнозинството в Народното събрание я прие със същата лекота и безотговорност, с каквато три години по-късно я ревизира. Заев отстъпи властта начело на СДСМ и премиерския пост на Димитър Ковачевски, който тези дни е принуден на извънреден конгрес да дава отчет пред своите съпартийци за катастрофалната загуба на изборите на 8 май.
Борисов загуби интерес в момента, в който стана ясно, че някои от обещаните от Заев сделки в икономиката на Северна Македония няма да могат да бъдат извършени. Една популярна и добре работеща банка, един телеком, още нещо друго, които трябваше да минат в български ръце, си останаха там, или придобиха други собственици.

Така че, в Скопие познават добре Бойко Борисов. Познава го и Мицкоски, с когото имаха среща преди време. В дипломацията това се приема за плюс. Вероятно тъкмо поради това бъдещият премиер на Северна Македония Християн Мицкоски бе предпазлив за политиката си по отношение на връзките с България. Щял да изчака да види кой ще бъде премиер у нас. Когато в интервюто за „Труд news“ зададох на професор Миряна Малеска от Скопие въпроса какъв човек и политик би предпочел Мицкоски за премиер на България, тя ми отговори, че това питане я е разсмяло истински. Според нея на Мицкоски би му бил удобен български премиер, който не е доволен от изпълнението на Договора за добросъседство и приятелство и който открито отказва да признае, че днес съществува македонска нация и език. Това би дало на Мицковски алиби неговото правителство да денонсира Договора с вписаната в него „обща история“.