Колкото повече наближава датата 10 ноември, толкова повече се сгъстява политическото време за отношенията между България и Република Северна Македония. На този исторически за българите ден в Брюксел, Съвет общи въпроси на Европейския съюз трябва да приеме преговорната рамка за Скопие, изпълнението на която би трябвало да стартира с първата междуправителствена конференция между правителството на Зоран Заев и Европейската комисия.

Според Берлин, който в момента е ротационен председател на Съвета на ЕС, такава конференция би трябвало да се състои през декември, т. е. в рамките на германското председателство. На всичко отгоре, на същия този 10 ноември премиерът на Република Северна Македония Зоран Заев би трябвало да е в София, защото има задължението заедно с българския си колега Бойко Борисов да съпредседателства среща по Берлинския процес за европейската перспектива на Западните Балкани, която, както се досещате, също е един от приоритетите на Германия за този район. Бихме казали без капка ирония - много София, много Скопие, но още повече Берлин. А това последното има значение и не трябва да се пренебрегва.

А всичко е толкова оплетено. Германската дипломация държи да отчете едно успешно шестмесечно председателство, чийто триумф за Западните Балкани би бил стартът на преговорния процес за членство на Република Северна Македония и на Албания, която, увлечени в проблемите на двустранния ни спор със Скопие пропускаме, а не бива. Медийната битка от двете страни на границата ни с братовчедите се разгаря все повече, съпроводена от яростна антибългарска кампания край Вардар. Ние не бихме имали нищо против Берлин да се похвали с успех, но не за наша сметка, а и политиците в Скопие държат упорито на своето и се чудят как да излязат от ситуацията с по-малко загуби на рейтинг и обществена подкрепа.

Онзи ден външният ни министър Екатерина Захариева лаконично формулира рамката на нашата позиция в отношенията ни със Скопие - минало срещу съвременност. „Както ние признаваме съвременността, така и те да признаят миналото, няма нищо сложно в това”, каза тя. Дешифровка на тази формула е направил, според електронното издание на „Политико” от Брюксел, българският посланик в ЕС Димитър Цанчев. На заседание на Съвета на посланиците той бил предложил като компромис за излизане от кризата: „България да признае македонския език и македонската идентичност, ако Северна Македония признае, че тя исторически произлиза от български корени”. Нещо такова. Вероятно Цанчев като опитен дипломат е дал по-точна формулировка на „уравнението”, но в крайна сметка това си е размяна на минало срещу съвремие.

Дали тази идея е само един сондаж, или може да се превърне в платформа за дългосрочно и устойчиво решение на спора ни със Скопие, сега е трудно да се прецени. Все пак това е само рамка. Има плюсове, но има и резерви. За тях трябва да се разговаря и то публично, без притеснение, че някой ще се разсърди или обиди. Защото може и да става дума за минало срещу съвременност, но всъщност е заложено бъдещето на отношенията с хората оттатък границата, за които твърдим, че са ни най-близки. Има и нещо друго важно - заинтересованата от успех Германия ще вземе ли участие в менажирането на този процес и ще даде ли гаранции, че край Вардар ще спазват постигнатите договорености? Вече видяхме как спазват Договора от 1 август 2017 г., пък и някое следващо правителство може да реши, че и „миналото” е тяхно, каквито закани има.
Време е за висш пилотаж на българската дипломация. Но готова ли е тя за това?