Премиерът на Северна Македония така и не можа да изпълни условието да стартира преговори за членство с ЕС, за което остана на поста си по-дълго

На вратата чукат френските шест месеца на Макрон, през които може да се намери решение

Зоран Заев си отива. Ако се вярва на сигналите от Скопие, днес, сряда, той окончателно ще слезе от политическата сцена в Северна Македония. Вече го направи като напусна поста си на генерален секретар на управляващия в коалиция Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ). Днес, или в следващите няколко дни, ще трябва да пусне в ход оставката си и вече да не е премиер на съседната ни държава.

На една от пресконференциите, които даде след като обяви двойната си оставка като партиен лидер и премиер, Заев бе попитан какво следва оттук нататък и той отговори, че остава обикновен активен член на партията. Не уточни обаче дали ще бъде основният финансов благодетел на СДСМ, какъвто беше дълги години - и когато като заместник-председател топлеше мястото на лидера Бранко Цървенковски, който се изживяваше като президент, и после, когато вече партията бе управляваща след падането на режима на Никола Груевски.

Наистина, Зоран Заев няма какво повече да прави във властта или начело на нея.

Последната задача, която си бе поставил и която му внушиха неговите коалиционни партньори от Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети, бе да направи опит до края на словенското председателство на ЕС, значи до края на тази година, да преодолее ветото от София. Той го искаше, словенците го искаха, за него настояваха и лидерите на държави членки от ЕС, пък и някои други. Аргументът за оставането начело на изпълнителната власт бе, че след толкова усилия все пак тъкмо Заев е човекът и политик, който има експертизата от гледна точка на Северна Македония за нейния път към европейската интеграция.

Самият Заев заяви скромно, че на негова страна е фактът, че хората от Брюксел го познават, знаят какво мисли и как действа, и така нататък. Това съждение не е лишено от основание. Но и то не помогна на досегашния премиер да продължи по-дълго време начело на страната си и да я води до момента, в който преговорният процес за членство в ЕС стартира чрез провеждането на първата междуправителствена конференция на Република Северна Македония с ЕС. И на Албания, разбира се. И по такъв начин да увенчае политическата си кариера начело на държавата с нейно членство в НАТО и в ЕС. Какво повече му трябва на един държавник от страна от Западните Балкани, която и до последния момент не е била сигурна дали „менторите“ от ЕС ще преглътнат приема й такава, каквато е.

Не се получи. По много причини, някои от които съвсем обективни, други - натрапени от времето и от политическата ситуация. На това място вече сме анализирали повечето от тях и затова сега няма да го правим, а само ще видим резултата. А той е, че Република Северна Македония пропусна и този декемврийски цикъл от заседания на институциите на ЕС, които биха взели решение за старта на преговорния процес.

Първо служебният кабинет на България ясно даде да се разбере, че промяна на позицията и на исканията на София към Скопие няма да има. Съветът по общи въпроси на ЕК дори не включи в дневния ред на срещата на Съвета на ЕС темата за старта на Северна Македония и на Албания на преговорния процес. Колебливите вербални изявления на новия премиер у нас Кирил Петков и на някои негови сътрудници за двустранните ни отношения със Скопие вдъхнаха надежда край Вардар, но ми се струва, че патосът там от скорошна промяна на позицията на София бързо стихна. Той, въпросният патос, е също толкова надут и неоснователен, колкото и крайните прояви на тревога и загриженост у нас, че ще бъде извършено предателство на националните интереси на България. И не само заради политическата или морална бездна, в която ще паднат някои фигури от елита и управлението у нас. А защото все пак на света има някаква справедливост, колкото и мръсна да стана играта между нас и уж най-близките ни хора от Балканите.

Струва ми се, че един спокоен и разумен поглед върху ситуацията може да ни подскаже, че това просто не е възможно. Казвам го като човек, прекарал дълги години на професионална журналистическа работа в Скопие, пред чийто очи са минали какви ли не по-големи драми и вълнения - от раждането на новата суверенна и независима Република Македония, та до Договора за добросъседство от 2017 г. и разочарованието от неговото неизпълнение. През януари следващата година, на датата 15-и, ще отбележим тридесет години от нашето, българското признаване на независимостта и суверенитета на Република Македония, което отвори пътя за нейното международно-правно признание от други държави и я направи субект в международните отношения.

Тридесет години, представете си!

Така че Заев слиза от политическата сцена, местната и регионалната, в момент, когато приключва поредното председателство на ЕС на държава, произлязла от някогашната Титова Югославия. На вратата чукат френските шест месеца на Париж на Емануел Макрон… Преди повече от година в едно ТВ предаване, на което бях гост, си позволих да формулирам една хипотеза, че в рамките на словенското председателство нищо няма да се случи и че големите надежди, които в Скопие таяха заради старото югопартньорство с Любляна, едва ли ще бъдат оправдани. И още: един от големите европейски играчи - Франция, като нищо може да доведе нещата до там, че решението за старта на преговорите на Скопие и Тирана да бъде намерено тъкмо в рамките на нейното председателство. Което не означаваше, че ако това се случи преди първата половина на 2022 г.,

Париж ще има нещо против. Един проблем по-малко за президента Емануел Макрон, чиято предизборна кампания в нейната активна фаза съвпада с председателството на ЕС. Защо не? Ако на чакането на Албания и Северна Македония бъде сложен край тъкмо по време на кампанията, Макрон ще запише допълнителна червена точка към своите президентски активи. Тогава колеги ми се обадиха да ми кажат, че не вярват в подобна хипотеза, най-малкото защото „на Макрон хич няма да му е до Скопие и Тирана и техните евроаспирации“. Пък и виж колко е активна френската дипломация и как ни „натиска“ по всякакви линии. Вярно е, френският президент очевидно иска „чиста“ ситуация откъм Западните Балкани за председателството на страната му, но ако това не стане преди януари 2022 г., защо да не го използва предизборно? Още повече, че тъкмо той има да „изкупва“ вина пред кандидатите за членство и по-специално пред Зоран Заев и премиера на Албания Еди Рама, че през 2019 г. ги спъна с предложението си за нова методика при приема на нови членки в ЕС. Пък и с прозрачната си тактика да крие възраженията си зад позицията на България към двете ни съседни държави, заедно с още една-две страни членки.

На всичко отгоре, след като германското председателство през миналата година не успя да ни „кандърдиса“ да вдигнем ембаргото, един френски успех ще е повод Париж да трупа самочувствие във вътрешния дебат за лидерство в ЕС с Берлин. И затова никак не се изненадах когато във френските приоритети за председателството видях, че Париж планира поредната, четвърта среща ЕС-Западни Балкани. Но тя е първата извън територията на полуострова: първи бяхме ние, после през миналата година Хърватия, а през тази Словения. 

Така че Заев си отива, с него и някои от министрите му в кабинета, но битката продължава. И никак няма да бъде лесно, да знаете.