Сред видните личности през XVI в. е българинът Баба Новак, представян днес като сръбски хайдутин и румънски военачалник

Още от началото на своето съществуване новата сръбска държава се стреми към присвояване на български земи

В предишните две статии от нашата поредица разказахме за историческия български Северозапад. Поморавието, тази забравена днес българска земя, често се приравнява до Западните покрайнини. Нека припомним обаче, че става дума за „западни“ и „покрайнини“ от гледна точка на българската територия преди злощастния Ньойски договор от 1919 г. Нека отново се насочим към северозападните земи на България в реалния им обем. По темата работят Гаврил Занетов и няколко по-стари автори, а през последните години Стоян Райчевски, Владимир Русков, Живко Войников, Румен Иванов и др. Въпреки това тази част от нашата история продължава да е слабо позната за българския читател.

И през вековете на османската власт Поморавието е българска земя. По време на първия поход на полско-унгарския крал Владислав Варненчик и Янош Хуняди (1443 г.) към християнската армия се присъединяват български дружини от Ниш и околните места - факт, който е изрично отбелязан от съвременниците. Не по-малко показателни са данните от османо-турските регистри на Видинския санджак (1454/1455 г.) и Нишкия кадилък (1498 г.). В тях се говори за „християни» и „мюсюлмани», както е обичайно за този тип документи. Прави впечатление обаче, че за няколко души, живеещи в различни села, е използвано прозвището „Сърбина"! По този начин дошлите отвън единични преселници са разграничени от местното българско население.

Както вече е ставало дума в нашата поредица, от посочения регистър на Видинския санджак от 1454/1455 г. научаваме, че няколко години по-рано в Поморавието се появява „княз Фружин"! Поради конфликт с Хуняди, регент на Унгария по същото време, синът на цар Иван Шишман е принуден да търси компромис с османците. Доскорошният борец срещу експанзията получава земи и известна автономия в района на Свърлиг и Пирот. Център на владението му е Темско, а близкият Темски манастир „Св. Георги» най-вероятно е свързан с личността на Фружин. Така или иначе, имаме свидетелство за един от финалните „акорди» на средновековната ни държавност. Възможно е след няколко години Фружин да се е завърнал в Унгария - според Петър Ников „господарят на Загора» умира през 1460 г. като изгнаник в Брашов.

Сред видните личности с общобалканско значение през XVI в. е Баба („Татко“) Новак. Прочутият в онази епоха българин днес е представян като един от „най-известните сръбски хайдути“ и „румънски борци“ срещу Османската империя... Новак е роден е около 1530 г. в Пореч (дн. Долни Милановац) или Ниш - на земя, която от векове е българска. Нещо повече, доц. Петър Николов-Зиков приведе аргументи за принадлежността на Новак към рода на Шишмановци! Принуден да търси спасение във Влашко, Новак се изявява като предводител на „свободни хайдути“ и военачалник на влашкия владетел Михаил Храбри. През 1595-1596 г. Баба Новак нанася серия удари срещу Тутракан, Разград, Варна, Плевен, Берковица, Враца, достигайки София. Най-вероятно във връзка с неговите действия през 1596 г. е имало въстание в Нишко. Немският дипломат Фридрих Зайдел вижда по пътя от София на запад камари от трупове, а при вратите на Ниш - стотици набитин на кол глави “... на християни, бедни български селяни (... ), разбунтували срещу турския султан...“ С военната активност на Михаил Храбри и Баба Новак е свързано и Първото Търновско въстание (1598 г.).

По време на въстанието на Карпош с център Куманово в Македония (1689 г.), неговият съратник войводата Страхил, родом от Ветрен, Пазарджишко, се присъединява към австрийските сили в Ниш. По същото време там е и Георги Пеячевич, най-известният от предводителите на наскоро потушеното Чипровско въстание (1688 г.). Напълно възможно е между българските водачи да е имало контакти, за които обаче можем само да гадаем... След оттеглянето на австрийците въстанието на Карпош е потушено, а Страхил е пленен и убит.
След австро-турската война през 1716-1718 г. за първи път от векове южно от Дунав е установена християнска власт, макар и само за двадесетина години. Областта е наричана „Австрийска Сърбия“, но в нея влиза и част от Поморавието. Земите от Неготин до Тимок са включени в състава на австрийския Тимишки банат. През 1788-1792 г. част от Поморавието, вкл. градовете Пожаревац, Свилянац, Ягодина и Кюприя, отново е под австрийска власт. Освободеният район е наричан „Кочина крайна“ по името на войводата Кочо Ангелкович, българин по произход.

Половин век преди това, по време на войната от 1737-1739 г., корпусът на фелдмаршал Зекендорф окупира Сърбия и Поморавието до Ниш. За съжаление, настъпващите към Видин австрийските сили са отблъснати. Това принуждава Зекендорф да изостави Ниш и да се изтегли отвъд Дунав. На фона на първоначалните австрийски успехи избухва въстание на българите в Пиротско, Берковско, Кюстендилско и Софийско, в което видна роля играе самоковският митрополит Симеон, почитан от църквата като мъченик.

Симеон е българин, но оглавяваната от него епархия е подчинена на възстановената през 1557 г. Печка патриаршия. С подкрепата на великия везир Мехмед Соколович, бошнак по произход, в Печката патриаршия са включени и българските епархии на Ниш, Скопие, Кюстендил и Самоков. Печките патриарси се подписват като духовни водачи на „... сърби и българи...“, а до закриване на тази поместна църква през 1766 г. нейни патриарси са и неколцина българи. Един от тях е Гаврил III Николин (1752 г.), родом от Ниш.

Размириците в Османската империя през „кърджалийското време“ и военните u неуспехи през XVIII в. имат своето отражение и в западните български земи. По силата на Свищовския мирен договор (1791 г.) сърбите получават право да избират свои „кнезове“ (кметове) и да формират войска. Еничарските главатари в Белград обаче не се подчиняват, нещо повече - извършват клане над сръбските кнезове, което води до избухването на Сръбското въстание (1804 г.). Оглавяван от търговеца Кара Георги, бунтът среща подкрепа от страна на хиляди българи. Във въстанието, което с право би могло да бъде наречено и сръбско-българско, важна роля играят Кондо Бинбаши, Драган Папазоглу, Киро Бекярски, Узун Мирко, Петър Ичко и др. Един от героите на Сръбското въстание е легендарният Хайдут Велко. Роден в с. Леновци (дн. Леновац), Зайчарско, на младини Велко е хайдутин, после е на служба при Осман Пазвантоглу във Видин. Включва се в сръбското въстание заедно с четата на войводата Станой Главаш. Изумителната храброст и чувство за справедливост правят Велко едно от „лицата“ на въстанието. Сръбската версия за Хайдут Велко не само игнорира българския му произход, но и неговия стремеж за българско самоуправление. В крайна сметка, след години участие в сръбските дела, през 1811 г. Велко вдига на бунт своите сънародници от Тимошкия край. Укрепява се с хората си в Неготин и двадесет дни удържа противника, но не получава подкрепа от сърбите - очевидно техните водачи все още не са възприемали този край като „свой“... Силите са неравни - срещу 3 хиляди българи действа 16-хилядна турска войска от Видин. Хайдут Велко загива на 28 юли 1813 г., а животът му е пресъздаден от известния сръбски писател Вук Караджич.

Още от самото начало на своето съществуване младата сръбска държавица се стреми към присвояване на съседни български земи. В хода на руско-турската война от 1806-1812 г. войводите Миленко Стайкович и Петър Добрянец от Пореч (родният край на Баба Новак!) търсят руска помощ за постигането на българска власт по примера на сърбите. Това променя отношението към тях, а в преговорите си с турците Кара Георги на практика предава своите български съседи и съюзници.

Не по-малко драматична и поучителна е историята на Поморавието през XIX в., а един от най-ярките u акценти е Нишкото въстание през 1841 г. За избухнало преди 180 години „въстание в България“ пишат не само европейските, но дори и сръбските вестници! Но за всичко това ще припомним в следващия „епизод“ от тази поредица.