Този тип „позитивна дискриминация” е изключително вредна и опасна

В последните години в множество различни сектори на обществения живот се наблюдава силно навлизане на т. нар. „квотен принцип”. Квотите станаха най-разнообразни, но най-често са водени от някакъв „малцинствен” признак на гражданите. Ето, например, тазгодишното „Берлинале” мина под знака на джендър-баланса - еди-си-колко мъже, еди-си-колко жени и еди-си-колко „други”. Холивуд също от години генерира всякакви явни или полу-явни квоти и квотички - колко жени да има наградени (я на „Златен глобус”, я на „Оскар”-ите), колко чернокожи, колко азиатци и прочие, и прочие. Да беше само киното, да му туриш пепел. Целият западен свят, към който и ние сме съпричастни, е влязъл в спиралата на квотите - квоти за мъже и жени, за бели и черни, за хетеро и хомосексуални, за хора със и хора без увреждания и много други. Всеки микросегмент, на който може да бъде разделено обществото, бива експлоатиран безжалостно за отваряне на „бърза писта” за тази или онази малцинствена група. Въпросът е кой и дали въобще някой печели от това. Преди да си отговорим на това обаче, трябва да е ясно колко много е напреднала „квотната демокрация”.

Неотдавна щата Калифорния, известен като бастион на джендър-идеологията, критичната расова теория, климатичната паника и други „дъвки” на американската левица, прие закон (SB 826), който вменява задължение на всички регистрирани в щата корпорации да имат гарантирана квота за жени в борда на директорите си. Ако някой реши да подценява този въпрос, е необходимо само да види, че ако Калифорния беше самостоятелна държава щеше да е 5-ата по големина икономика в света- например цялата икономика на Великобритания е по-малка от икономиката на Калифорния. Следователно тук говорим за квотно разпределение на участието в бордове на едни от най-големите компании в света. Защо? Защото едни плутократи са решили, че ще реорганизират управлението на публичните компании в щата, за да имало „разнообразие”.

Впрочем, квотите за малцинства не са само в киното и икономиката. В страхотния си бестселър „Делюзията на разнообразието” Хедър Макдоналд от Манхатънския институт направи на пух и прах „разнообразието” в американското висше образование. С доказателства и факти тя онагледи как множество американски университети занижават критериите си за прием, за да могат да имат по-голямо расово, полово или друго „разнообразие”. Битката в западните кампуси вече не е за събиране на най-умните и пробивни студенти под една академична шапка. Битката е кой ще си закичи на ревера брошката на „най-разнообразен” университет. Няма значение дали си добър или не, дали имаш оценките или нямаш- ако си латинос или чернокож просто става по-лесно да станеш студент, отколкото, ако си бял. Това е истината, па макар и тя да е доста грозна.

За да е ясно - далеч не само Америка страда от „квото-манията”. България също не е пропусната от този феномен - в Закона за хората с увреждания бяха въведени доста подробно разписани квоти за хора с увреждания в различните икономически субекти. На Х броя служители трябва да имаш Y броя хора с увреждания. Претекстът е ясен - така се вкарват хората с увреждания в икономически оборот. Резултатът обаче е съвсем различен - с такава държавна принуда само се отблъскват работодателите да наемат хора с увреждания. Бизнесът ще предпочете да има контрол над собствените си предприятия, дори и на цената да плати някаква своеобразна глоба, отколкото да остави държавата да се разпорежда с това кога, какви и колко хора да бъдат наемани тук или там. Но дори и това да не е казусът, дори и даден предприемач да иска чистосърдечно да наеме хора с увреждания, тогава се появява истинският проблем - къде са хората с увреждания, които не само искат да работят, но и имат необходимата квалификация?

Тук идваме до големия проблем на квотите. Този тип намеса, която идва и механично казва, че трябва да има еди-какво-си представителство на тази или онази малцинствена група, пропуска един важен въпрос - какво правим с квалификацията? В един момент започва да изглежда сякаш държавата и обществото спират да се интересуват от това кой какво може за сметка на въпросите за расата, пола, сексуалната ориентация или увреждането на гражданите. Този тип „позитивна дискриминация”, казано в разговорен план, е изключително вредна и опасна. На първо място този феномен изхвърля в коша способностите на отделните хора. Няма значение дали си образован и можещ, значение има дали си се родил с „правилните” полови органи или цвят на кожата. На второ място, квотите създават и насърчават културата на жертвите, при която победител не е най-добрият, а най-силно крещящият, че е жертва на „белия патриархат” или друг подобен жаргон. И не на последно място - квотите се превръщат в един модерен непотизъм, който изхвърля добрата стара меритокрация в коша.

Меритокрацията, най-общо казано, е онази политическа система, в която успехите на индивида се дължат на неговите усилия. Успява този, който работи повече, който е по-талантлив, който е по-упорит и въобще този, който прави повече. Непотизмът е от другия край на политическия спектър - това е онази форма на шуробаджанашко управление, казано по нашенски, в която сладък пост във Ватикана печели някой братовчед, племенник или внук на папата. Квотите са станали форма на модерен непотизъм, на модерна шуробаджащина, в която за разлика от „класическата” такава, успяваш не защото си шурей или баджанак на властимащия, а защото си се родил в правилната малцинствена група. Усилията и уменията ти нямат значение, единственото важно е дали попълваш една или друга квота предприятието или институцията. Успехът ти спира да се дължи на твоите усилия - да се образоваш, да работиш повече от конкуренцията, да си по-добър в това, което правиш - а започва да се дължи на неща, над които нямаш никакъв контрол - пола ти, цвета на кожата ти, наличието на увреждане и други подобни.

Необходимо е да се каже ясно - не е работа на държавата да регулира колко и какви хора ще работят тук или там. Не е работа на държавата да потиска едни за сметка на други. Не е работа на държавата да създава предпоставки едни лица да успяват въз основа на обективни обстоятелства, които са обект на генетична лотария - пол, раса, увреждане и др. Работата на държавата е проста - да даде равен старт. Да изравни възможностите и да помогне на тези, които имат нужда от помощ, за да имат те шанса да се борят на равна основа с всички останали. Равният старт, а не равният резултат трябва да са основна цел на държавата при подкрепа на уязвимите групи. С други думи - не следва държавата да прави квоти за хора с увреждания, които работодателите да се чудят как да запълнят. Друг е смисълът - трябва да се създадат предпоставки увреждането да не ти пречи при намирането на работа. Трябва да има как да се образоваш, без значение от пола, расата или увреждането ти, трябва да има как да се квалифицираш, без значение от пола, расата или увреждането ти, трябва да има как да си с равен старт с всички останали. А от старта нататък вече си ти, вече са важни твоите умения, компетенции и способности. Не е нужно да има квоти за жени на „Берлинале” или в бордовете на дадени компании - нужно е жените да имат равен старт с мъжете в бизнеса, киното и въобще в обществения живот. Трябва да има значение дали си добър в нещо (Меритокрация!), а не какъв ти е полът.

Квотите за малцинства са по същество вредни и дори бих казал неморални. Ползите от тях са илюзорни и моментни, а вредите са реални, дългосрочни и сериозни. Нужно е да мерим хората по уменията им, а не по цвета на кожата, полът им или друго обстоятелство, което не зависи от тях. Това е единственият начин да имаме истински справедливо общество, в което успяват тези, които се борят за успеха си. Всичко друго е илюзия, която има за цел не да реши, а да създаде проблеми. Изхвърлете квотите в кошчето и измервайте хората по уменията им. Толкова е просто.