Когато едно нещо наранява чувствата на някого, но все пак то е факт, трябва ли да се премълчава или не?

На 18 ноември в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ бе приета декларация, състояща се от 3 точки. Декларацията може да бъде видяна на сайта. В нея подателят ѝ, който и да е той, изразява своето притеснение за „дискриминацията“ в университета.

В декларацията между другото се казва, че „Свободата на словото гарантира правото на критика към господстващите разкази и обяснителни модели. Софийският университет отстоява това право, като в същото време не позволява в негово име да бъдат подривани други основополагащи ценности. Високите академични стандарти, с които Софийският университет с право се гордее, изключват превръщането на университетската катедра в трибуна за стигматизация на индивиди или цели групи. Нещо повече, подобно говорене ползва научно несъстоятелни понятия, хипотези и подходи в разрез със съвременните изследователски постижения“, и също: „За българското общество са присъщи традициите на търпимост, разбирателство и съвместно живеене. Всякакви дискриминационни, расистки и отричащи равноправието послания противоречат на ангажимента към демокрацията. Но те също така рушат нашите традиции и така подкопават основите, върху които сме изградили съвместното ни съжителство“.

Какво мога аз да кажа по повод тази декларация? Тази декларация е перфектно изпипана, така че да бъде приета и да не може да бъде върната, така е. Всеки, който u се противопостави, би бил заклеймен като нещо негативно, така е. Обаче ни е позволено да си задаваме въпроси. Ето какви са моите притеснения, като човек, който не го е страх да изразява мнението си публично:

По точка първа - свободата на словото гарантира правото на критика към господстващите разкази и обяснените модели. Да, това е така. Софийският университет отстоява това право, като в същото време не позволява в негово име да бъдат подривани други основополагащи ценности, това също е така. Тук обаче идват въпросите - кои са тези основополагащи ценности, които авторът има предвид? Не са пояснени. Не е пояснено и как се подриват. Добавено е и че „чл. 4 от Етичният кодекс на Университета постановява, че академичната свобода „не нарушава чуждото достойнство“. Разбира се, тук идва въпросът кое точно е нарушаване на чуждото достойнство и кое ще бъде смятано за такова.

В обществото видяхме много твърдения, например в случая с проф. Мирчев - как всички статистики трябва да бъдат цитирани, как макар и верни, те не трябва да бъдат цитирани, как изобщо не са верни и не трябва да бъдат цитирани. Ето това е кутията на Пандора, която отваряме ние. Понякога истината може да наруши чуждото достойнство и сме на път да видим решение, което ще покаже дали истината или толерантността стои по-горе в обществото ни.

Към последното изречение, което твърди, че е пагубно да превръщаме свободата на словото в завеса за словесната агресия - не мисля, че това нещо може да спре с тези методи. Но знаете ли какво може? Дебатът. Публичният дебат по дадени теми. Ако някой сгреши, то академичната свобода позволява да го обориш. Ако обаче ти е забранено да говориш по някои теми, да използваш някои източници, само защото са неудобни за някого, то тогава поставяш дебата в една опасна за свободата на словото рамка.

По точка втора - не мисля, че университетът някога е бил трибуна на стигматизация на определени групи и индивиди. Точно от това ни пази свободата на словото. Право на всеки един студент и преподавател е да има мнение, да изгради себе си сам като личност извън каквито и да е рамки. Налагането на всякакви критерии за това какъв трябва да бъде един преподавател или студент е пътят към уеднаквяване на мнението, на човека, на неговите действия. След една промяна винаги следва и друга. Това е нещо, което с бавни крачки може да ни превърне в дистопията на Джордж Оруел „1984“.

По трета точка - за българското общество наистина е присъща търпимостта. Всякакви дискриминационни, расистки и отричащи равноправието послания противоречат на демокрацията. Така е. Всяко физическо лице, което е гражданин на Република България има всички права, заклеймени в глава втора от Конституцията. Няма какво лошо да кажа по тази точка, освен да изразя притеснението си, че нещата отново ще бъдат изкарвани извън контекст. Надявам се да бъде прието, че когато едно нещо наранява чувствата на някого, но все пак то е факт, няма да бъде отнасяно в категория „дискриминационни, расистки и отричащи равноправието послания“.

Такива случки можем да видим в Западните университети, които отказват на преподаватели като Джордън Питърсън да проведат лекцията си или я отменят, защото тя карала някои студенти да се чувстват „дискомфортно“.

Накратко, това са нещата, които са споменати в декларацията, като в сайта си, университетът заявява: „Независимо от течащата процедура за проверка по сигнал на студенти за расистко, ксенофобско и антисемитско съдържание в лекции на конкретен преподавател, на заседанието си, проведено на 18 ноември 2020 г.“.

Въпреки представената ни от СУ информация, това не е пълната декларация. Представени са само приетите текстове. Преподавателят от философския факултет Ружа Василева Смилова, доктор и главен асистент, в своя фейсбук профил публикува приетата декларация, а като коментар добави и текстът, който не е бил приет: „Предлагаме на Академичния съвет на Софийския университет да въведе изменения в Етичния кодекс на Университета, които изрично да постановяват, че академичната свобода изключва дискриминационни или унизяващи човешкото достойнство послания, основани на расова, етническа или културна принадлежност“..